Споделена любов

— Не мога… не мога да го приема — каза тя и се дръпна назад. — Твърде много пъти съм те виждала на границата на смъртта. Няма… не мога да го приема, Бъч. Не мога да живея по този начин. Съжалявам, но аз бях дотук. Нямам намерение да седя и да гледам как се погубваш.

И като се обърна, тя си тръгна от Дупката.

В главната сграда Джон стоеше в библиотеката и чакаше. Струваше му се, че още малко и ще изскочи от кожата си. Часовникът удари и той сведе поглед към хилавите си гърди и вратовръзката, която почиваше върху тях. Искаше да си придаде представителен вид, но с тези дрехи приличаше по-скоро на ученик, на когото ще му правят снимка за училищния годишник.

Когато отвън се разнесоха забързани стъпки, той погледна към отворената двукрила врата и видя Мариса да минава по коридора с безутешно изражение на лицето. Бъч, който я следваше по петите, изглеждаше по-зле и от нея.

О, не… дано всичко между тях се оправи. Джон страшно харесваше и двамата.

На горния етаж се затръшна врата. Той отиде до прозореца и се загледа навън, мислейки си за онова, което Рот бе казал — че Тор е жив.

Как му се искаше да е истина.

— Господарю? — разнесе се гласът на Фриц и когато Джон се обърна, старият доген се усмихна. — Гостенката ви е тук. Да я поканя ли да влезе?

Джон преглътна. Два пъти. После кимна. Фриц изчезна и миг по-късно на прага застана една жена. Без да поглежда към Джон, тя се поклони и остана наведена, сякаш в молитва. Облечена в бяла тога, тя трябва да бе висока около метър и осемдесет. Русата й коса беше навита и вдигната високо, и макар че сега Джон не виждаше лицето й, онова, което бе зърнал, преди тя да се наведе в поклон, му бе предостатъчно.

Беше изумително красива. Ангелски красива.

Последва дълго мълчание. Джон можеше само да я гледа с широко отворени очи.

— Ваша светлост — промълви тя най-сетне. — Може ли да срещна погледа ви?

Джон отвори уста. И трескаво закима.

Тя обаче си остана все така приведена в поклон. В което, разбира се, нямаше нищо странно — нали не можеше да го види. Мамка му!

— Ваша светлост? — Гласът й потрепери. — Навярно… Бихте ли искали да дойде някоя друга от нас?

Джон се приближи до нея и вдигна ръка, за да я докосне лекичко. Само че къде? Тогата й беше с доста дълбоко деколте, освен това имаше цепки както на ръкавите, така и на полата… Господи, ухаеше прекрасно.

Джон я докосна неловко по рамото и тя сепнато си пое дъх, сякаш допирът му я бе изненадал.

— Ваша светлост?

С лек натиск върху ръката й той я накара да се изправи. Господи… очите й бяха толкова зелени. Като лятно грозде. Или като сърцевината на лайм.

Джон посочи гърлото си и направи жест, все едно го прерязва.

Съвършеното й лице се наклони на една страна.

— Ваша светлост не говори?

Джон поклати глава, леко учуден, че Рот не й беше споменал за това. Разбира се, кралят си имаше много други неща на главата.

В отговор очите на Лейла грейнаха и тя се усмихна, с което направо го зашемети. Зъбите й бяха съвършени, а вампирските й зъби… те бяха просто великолепни.

— Ваша светлост, обетът за мълчание е достоен за възхищение. Такъв самоконтрол. Ваша светлост, потомъкът на Дариъс, син на Марклон, един ден ще стане могъщ воин.

Мили боже. Тя бе впечатлена от него. И след като искаше да си мисли, че Джон е дал обет за мълчание, какво пък толкова! Нямаше причина да й обяснява, че е ням.

— Навярно искате да знаете повече за мен? — каза тя. — Да се уверите, че когато настане мигът, ще получите онова, от което имате нужда?

Джон кимна и махна към дивана. Добре, че си бе взел бележника. Можеха да поседят заедно и да се опознаят…

Когато вдигна поглед, тогата на Лейла се бе свлякла в краката й и тя стоеше пред него, възхитително гола.

Джон усети как очите му едва не изскочиха от орбитите.

— Одобрявате ли, Ваша светлост?

Боже мили! Дори да не беше ням, в този миг Джон нямаше да е в състояние да каже нито дума.

— Ваша светлост?

Той закима, като си мислеше как ще реагират Куин и Блейлок, когато им разкаже.

45.

На следващата вечер Мариса излезе от мазето на „Убежището“, като се опитваше да се преструва, че светът не се бе сгромолясал около нея.

— Мастимон иска да поговори с теб — разнесе се детско гласче.

Мариса се обърна и видя момиченцето с гипсирания крак. Насилвайки се да се усмихне, тя приклекна, така че да се изравни с плюшения тигър.

— Така ли?

— Да. Освен това иска да не тъжиш, защото той е тук, за да ни брани. И иска да те прегърне.

Мариса взе опърпаната играчка и я притисна до врата си.

— Той е едновременно свиреп и нежен.

— Така е. Засега ще трябва да остане при теб. — По лицето на момиченцето се изписа делово изражение. — Аз трябва да помогна на мамен да приготви Първото хранене.

— Ще се грижа за него — обеща Мариса.

Момиченцето кимна най-сериозно и се отдалечи, като се подпираше на малките си патерици.