Споделена любов

Кралят си пое дълбоко дъх.

— Означава, че Бъч е най-могъщото ни оръжие във войната.

— Как… — Гласът на Мариса заглъхна и тя не довърши.

— Той може да попречи на лесърите да се завърнат при Омега. При въвеждането им в Обществото, всеки от лесърите получава частица от Омега. Частица, която се връща при него, ако лесърът бъде убит. Тъй като Омега не е нескончаем, възстановяването на онова, което временно заема на бойците си, е от жизненоважно значение за него, за да може да продължи да създава нови лесъри. — При тези думи Рот кимна към Бъч. — Ченгето е в състояние да прекъсне този кръговрат. Колкото повече убийци поглъща той, толкова по-слаб ще става Омега, докато накрая от него не остане абсолютно нищо. Това е като да дялкаш голямо дърво треска по треска.

Погледът на Мариса се насочи към Бъч.

— Как точно ги поглъщаш?

Тази част определено нямаше да й хареса.

— Просто… просто ги всмуквам в себе си.

Ужасът в очите й му причини почти физическа болка.

— Няма ли по този начин да се превърнеш в един от тях? Какво ще попречи на злото да те надвие?

— Не знам. — Бъч се отдръпна леко, притеснен, че тя може да побегне. Не че я винеше. — Но Вишъс ми помага. По същия начин, както преди ме излекува с ръката си.

— Колко пъти си го правил досега?

— Три. Като броим и тази вечер — отвърна Бъч.

Мариса стисна очи.

— И кога го направи за първи път?

— Преди около две седмици.

— Значи никой от вас не знае какъв е дългосрочният ефект, така ли?

— Но аз съм добре…

Мариса скочи от стола и излезе иззад бюрото, обвила ръце около тялото си и приковала очи в пода. Вдигна ги едва когато спря пред Рот и го погледна с негодувание.

— И ти искаш да го използваш?

— Става дума за оцеляването на расата.

— Ами неговото оцеляване?

Бъч също се изправи.

— Аз искам да ме използват, Мариса.

Тя го погледна сурово.

— Трябва ли да ти напомням, че едва не загина, когато беше заразен от Омега?

— Това беше различно.

— Нима? Как точно е различно, при положение че възнамеряваш да продължиш да приемаш още и още от злината му в тялото си?

— Нали ти казах. Вишъс ми помага да се пречистя от нея. Тя не остава в мен.

Мариса не отговори, нито помръдна, просто стоеше насред стаята, толкова изолирана от всичко наоколо, че Бъч не знаеше как да я достигне.

— Мариса… това ще придаде смисъл на живота ми. Ще ми даде цел.

— Интересно, ако не греша, точно тази сутрин в леглото ми каза, че аз съм твоят живот.

— Така е. Но това е различно.

— О, да, всичко е различно, когато така ти изнася — поклати глава тя. — Не си могъл да спасиш собствената си сестра, а сега смяташ да спасиш хиляди вампири. Колко самоотвержено!

Бъч прехапа устни.

— Това беше удар под кръста.

— Но е самата истина.

Изведнъж Мариса усети как я връхлита страшна умора, но все пак продължи:

— Знаеш ли, писна ми от цялото това насилие. От битките и болката. А и ти ми обеща, че няма да се забъркваш във войната.

— Тогава бях човек…

— О, моля ти се…

— Мариса, знаеш на какво са способни лесърите. Виждала си телата на жертвите им в клиниката на брат си. Как може да не се бия?

— Но тук не става дума за обикновени битки. Ти говориш за нещо много по-страшно. Говориш за поглъщане на лесъри. Откъде си сигурен, че сам няма да се превърнеш в един от тях?

Бъч беше обзет от внезапен страх и когато очите на Мариса се присвиха, разбра, че не бе успял да го скрие достатъчно бързо. Тя поклати глава.

— Ти също се боиш от това, нали? Не си сигурен, че няма да станеш един от тях.

— Не е вярно. Няма да се изгубя. Знам го.

— Нима? Затова ли не сваляш ръка от разпятието на гърдите си?

Бъч сведе поглед и видя, че пръстите му толкова здраво стискат златния кръст, че беше събрал ризата си на топка, а кокалчетата му бяха побелели. Той свали ръка с усилие.

— Нуждаем се от него, Мариса — обади се Рот в този миг. — Расата ни се нуждае от него.

— Ами неговата безопасност? — Мариса изхлипа, но бързо се овладя и потисна риданията си. — Съжалявам, но… просто не мога да се усмихна насърчително и да му пожелая успех. Дни наред прекарах под карантина, гледайки как той… — при тези думи тя се обърна към Бъч — гледайки как едва не умираш, и това едва не ме уби. Онова, което ти се случи тогава, не беше по твой избор, но сега… сега ти сам взимаш това решение.

В думите на Мариса имаше немалка доза истина, но Бъч не можеше да отстъпи. Той бе онова, което бе, и трябваше да вярва, че е достатъчно силен, за да не допусне мракът да го погълне.

— Не искам да се превърна в домашен любимец, Мариса. Имам нужда от цел…

— Ти имаш…

— … и тази цел не е да си седя вкъщи и да те чакам да се прибереш. Аз съм мъж, а не мебел.

Мариса го изгледа продължително, но не каза нищо, и Бъч продължи:

— Не мога да седя със скръстени ръце, когато знам, че съм в състояние да помогна на расата… на моята раса. — Той се приближи до нея. — Мариса…