Споделена любов

— Мислеше, че ще ти съобщя, че е мъртъв, нали?

Джон сви рамене.

— Е… не смятам, че е преминал в Небитието.

Сега вече Джон вдигна очи.

— Все още усещам ехото му в кръвта си. Когато изгубихме Дариъс, престанах да го усещам. Така че вярвам, че Тор е жив.

За миг Джон усети прилив на облекчение, но после отново се залови да поглажда неспокойно облегалката на стола.

— Мислиш си, че не го е грижа за теб, понеже нито си идва, нито се обажда, нали?

Джон кимна.

— Виж, синко, когато някой обвързан вампир изгуби своята жена… той губи себе си. Това е най-страшната загуба, която можеш да си представиш. От това, което съм чувал — по-страшна дори от това, мъж да изгуби детето си. Партньорката ти е целият ти живот. Бет е моят живот. Ако нещо се случи с нея… Да, както казах на Тор веднъж, не искам дори да си го помислям. — При тези думи Рот сложи ръка върху рамото на Джон. — Чуй какво ще ти кажа. Ако Тор се върне, то ще бъде заради теб. Той те чувстваше като роден син. Може и да си тръгне от Братството, но няма да е в състояние да те изостави. Помни ми думата.

Очите на Джон се наляха със сълзи, но той нямаше намерение да заплаче пред краля, затова стисна зъби и ги преглътна. Рот кимна одобрително:

— Ти си достоен мъж, Джон, и Тор ще се гордее с теб. Сега отивам да уредя нещата с Лейла.

И той се запъти към вратата, но преди да излезе, спря и погледна през рамо.

— Зи ми каза, че излизате всяка вечер. Това е добре. Искам да продължите така.

И той си тръгна, а Джон се облегна в кожения стол. Господи, тези разходки със Зи бяха наистина странни. Дебело облечени, те кръстосваха гората в пълно мълчание чак докато дойдеше време слънцето да изгрее. Джон все очакваше Зи да започне да го разпитва, да се опита да надникне в сърцето му и да порови в ума му, ала нищо такова не се случваше. Нощ след нощ, двамата просто вървяха под високите борове и мълчаха.

Интересно… с течение на времето Джон беше започнал да разчита на тези разходки. А след днешния разговор за Тор определено се нуждаеше от такава.

Крещейки с пълно гърло, Бъч се хвърли към парапета, надвеси се и погледна надолу, но не видя абсолютно нищо, защото беше прекалено високо, а от тази страна на сградата нямаше нито една запалена лампа. А той самият крещеше толкова оглушително, че определено нямаше как да чуе далечното тупване на тяло върху паважа.

— Вишъс!

О, господи… ако успееше да слезе достатъчно бързо, би могъл… по дяволите, би могъл да откара Ви в клиниката на Хавърс… или нещо друго… каквото и да било. Той се обърна рязко и понечи да се втурне към асансьора…

Вишъс изникна пред него като облян от светлина призрак, безплътно видение, съвършен двойник на единствения истински приятел, който Бъч бе имал някога.

Бъч залитна и от гърдите му се откъсна сърцераздирателен стон.

— Ви…

— Не можах да го направя — каза призракът.

Бъч се намръщи.

— Ви?

— Колкото и да се ненавиждам… не искам да умра.

Бъч се вледени. После в него лумна такъв огън, че само дето не засия като тялото на Ви.

— Шибано копеле!

Без дори да се замисли, Бъч се нахвърли отгоре му и го стисна за гърлото.

— Шибано копеле такова! Изкара ми акъла!

Той замахна и заби такъв юмрук в лицето на Вишъс, че кокалчетата му изпукаха, а после, освирепял от гняв, се приготви да посрещне удара на Ви. Но вместо да се съпротивлява, Вишъс обви ръце около него, наведе глава и просто… рухна, треперейки конвулсивно.

Като продължаваше да го ругае необуздано, Бъч пое тежестта му, придържайки голото му, обляно в светлина тяло, докато студеният вятър бушуваше около тях.

Когато запасът му от ругатни най-сетне се изчерпа, Бъч прошепна в ухото на Ви:

— Ако някога отново ми изиграеш подобен номер, ще те убия собственоръчно. Ясен ли съм?

— Мисля, че полудявам — каза Ви във врата му. — Умът е единственото, което винаги досега ме е спасявало, а ето че съм на път да го изгубя… вече го изгубих… с мен е свършено. Единствено той ме е спасявал досега и вече нямам нищо…

Бъч го притисна до себе си и изведнъж почувства как му олеква и как по тялото му се разлива усещане за изцеление и умиротвореност. Не че му обърна особено внимание, тъй като в този момент нещо топло и влажно се стече по яката му. Вероятно бяха сълзи, но Бъч не искаше да привлича вниманието му върху тях. Ако наистина плачеше, Ви и така бе достатъчно ужасен от проявата си на слабост.

Бъч сложи ръка на тила му и прошепна:

— Какво ще кажеш аз да се заема със спасяването ти, докато не си оправиш главата? Аз ще се грижа да си в безопасност.

Когато Вишъс най-сетне кимна, на Бъч изведнъж му просветна. Мамка му, беше се докоснал до сиянието, излъчващо се от тялото на приятеля му, и въпреки това не беше обхванат от пламъци. Нямаше и помен от болка. Всъщност… точно така, съвсем ясно усещаше как мракът в него се отцежда от костите и кожата му и се разтваря в бялото сияние на Вишъс. Това беше облекчението, което бе изпитал при допира му и което едва сега забелязваше.

Само че защо не бе лумнал в пламъци?

Изведнъж, незнайно откъде, се разнесе глас: