Споделена любов

Вместо това налетя на сцена, сякаш извадена от филм на ужасите — чисто гол, Вишъс се беше покачил върху парапета на терасата и се поклащаше на вятъра… а от тялото му струеше светлина.

— Исусе Христе… Ви!

Ви се обърна рязко и разпери сияещите си ръце. С налудничава усмивка той бавно се завъртя.

— Готино, а? Сега е навсякъде по мен — каза той и като надигна бутилката с водка, отпи голяма глътка. — Мислиш ли, че ще се опитат да ме завържат и да покрият всеки сантиметър от кожата ми с татуировки?

Бъч бавно прекоси терасата.

— Ви… какво ще кажеш да те свалим оттам, а?

— Защо? Бас държа, че съм достатъчно умен, за да полетя.

Ви погледна през рамо към улицата трийсет етажа под него.

Докато се олюляваше напред-назад от поривите на вятъра, тялото му беше поразяващо красиво.

— Да, такъв шибан гений съм, че сто процента мога да надхитря дори гравитацията. Искаш ли да ти покажа?

— Ви…

По дяволите!

— Ви, приятелю, слез оттам.

Вишъс го погледна и сбърчи вежди, сякаш изведнъж беше изтрезнял.

— Миришеш като лесър, съквартиранте.

— Знам.

— Защо така?

— Ще ти кажа, ако слезеш.

— Подкупваш ме, а? — Ви отпи още една глътка „Сива гъска“. — Само че аз не искам да слизам, Бъч. Искам да полетя… да полетя далеч оттук.

Той вдигна глава към небето и залитна… но успя да запази равновесие, като размаха бутилката в ръката си.

— Опа… беше на косъм.

— Вишъс… Боже…

— Е, ченге, Омега отново е в теб, така ли? И кръвта ти пак е черна? — Ви отметна косата си от очите. Татуировките на слепоочието му направо грееха от сиянието на кожата под тях. — И въпреки това ти не си изначално зъл. Как го каза тя? А, да… истинското зло се крие не в тялото, а в душата. А ти, Бъч О’Нийл, имаш добра душа. По-добра от моята при всички случаи.

— Вишъс, слез оттам. Веднага…

— Аз те харесах, ченге. От мига, в който те видях за първи път. Не… не точно от първия миг… тогава исках да те убия. Но после те харесах. Много.

Господи, Бъч никога не беше виждал изражение като онова, което се изписа по лицето на Вишъс при тези думи. Печално… Нежно… Но най-вече — изпълнено с копнеж.

— Видях те с нея, Бъч. Видях те… как правиш любов с нея.

— Какво?

— Мариса. Видях те отгоре й, там, в клиниката. — Ви размаха сияещата си ръка напред-назад. — Беше нередно, знам, и наистина съжалявам… но просто не можех да извърна очи. Бяхте толкова красиви заедно и аз исках… мамка му, каквото и да бе това между вас. Исках да изпитам същото. Да, поне веднъж исках да разбера какво е да правиш нормален секс с някого, когото обичаш. — Вишъс се изсмя ужасяващо и продължи: — Е, онова, което искам, не е точно нормално, нали? Ще извиниш ли моята извратеност? Моята срамна и възмутителна перверзност? Мамка му… унижавам и двама ни…

Бъч беше готов да каже абсолютно всичко, само за да убеди приятеля си да слезе от парапета, но имаше чувството, че той наистина бе отвратен от себе си. Което беше адски глупаво. Никой не може да заповядва на сърцето си, а Бъч изобщо не се чувстваше застрашен от признанието на Ви. Всъщност не беше дори учуден.

— Ви, приятелю, всичко е наред. Между теб и мен… всичко е наред.

Изпълненото с копнеж изражение изчезна от лицето на Ви, заменено от ледена маска, която при тези обстоятелства беше направо плашеща.

— Ти си единственият приятел, който някога съм имал… — Отново онзи ужасяващ смях. — Въпреки останалите от Братството, ти си единственият, с когото бях наистина близък. Честно казано, никак не ме бива с връзките. Но с теб беше различно.

— Ви, и при мен е така. Но какво ще кажеш да слезеш…

— Ти не беше като другите. Изобщо не те беше грижа, че съм различен. Другите, те… те ме ненавиждаха, защото бях различен. Не че това има значение. Те всички са мъртви. Мъртви, мъртви…

Бъч нямаше никаква представа какви ги дрънка Ви, но и не го интересуваше. Единственото, което имаше значение, беше, че говореше в минало време.

— Аз все още съм ти приятел. Винаги ще ти бъда приятел.

— Винаги… Каква смешна дума — винаги.

Краката на Ви се огънаха и той се свлече на колене, като едва успя да запази равновесие. Бъч пристъпи напред.

— Не се приближавай, ченге. Стой, където си! — Ви остави бутилката с водка на парапета и прокара пръсти по гърлото й. — Тя добре се погрижи за мен.

— Защо не пийнем заедно, а?

— Не. Но можеш да довършиш каквото е останало.

Диамантените очи на Ви се повдигнаха и левият ирис започна да се разширява, докато не погълна цялото око. Последва дълго мълчание, нарушено най-сетне от смеха на Ви.

— Знаеш ли, вече не виждам абсолютно нищо… Колкото и да се опитвам, колкото и да се мъча, аз съм сляп. Незрящ в бъдещето. — При тези думи той сведе поглед към тялото си. — И въпреки това продължавам да светя… като някоя от онези шибани лампи с формата на гъска, която включваш в контакта и тя цялата засиява.

— Ви…

— Ти си добър ирландец, нали?

Бъч кимна и Ви продължи:

— Ирландец, ирландец… чакай да помисля. Да…

Погледът на Ви се проясни и той продължи пресекливо: