Споделена любов

— Защото така трябва да бъде — мрак и светлина, слети в едно, две половини, събрани в едно цяло.

Бъч и Ви рязко се обърнаха. Скрайб Върджин се рееше над терасата, а черните й одежди не помръдваха, въпреки силните пориви на бръснещия вятър.

— Ето защо не си погълнат от пламъци. И точно затова той те видя от самото начало. — При тези думи тя се усмихна лекичко, макар Бъч да не знаеше откъде бе така сигурен, след като не виждаше лицето й. — Затова съдбата те доведе при нас, Бъч, потомък на Рот, син на Рот. Унищожителят е тук и това си ти. Започва нова ера във войната.

44.

Мариса кимна и като премести мобилния телефон на другото си ухо, прегледа списъка пред себе си.

— Точно така. Трябва ни нещо по-голямо. С поне шест котлона.

Усетила нечие присъствие, тя вдигна глава… И усети, че се вцепенява.

— Може ли… ъъъ… може ли да ви се обадя по-късно? — каза тя в слушалката и затвори, без да изчака отговор. — Хавърс. Как ни откри?

Брат й кимна. Беше облечен както обикновено — спортно сако „Бърбъри“, сив панталон и папийонка. Очилата с рогови рамки, които носеше, бяха различни от онези, които Мариса бе свикнала да вижда на носа му. И едновременно с това — съвсем същите.

— Медицинските сестри ми казаха къде си.

Мариса се надигна и кръстоса ръце на гърдите си.

— И защо си тук?

Вместо отговор брат й се огледа наоколо и тя беше сигурна, че изобщо не е впечатлен. В кабинета й нямаше нищо друго освен писалище, стол, лаптоп и гол дървен под. Е, и купища хартия, всичките пълни със задачи, които тя трябваше да свърши. Кабинетът на Хавърс, от друга страна, беше същински храм на познанието и елегантността. Подовете бяха покрити със скъпи килими, а по стените висяха дипломите му от Харвард, както и част от колекцията му картини от Школата на река Хъдсън20.

— Хавърс?

— Направила си забележителни неща с това заведение.

— Тепърва ни предстои много работа. И това е защитен дом, не заведение. Е, защо си тук?

Хавърс се прокашля.

— Идвам по молба на Съвета на принцепсите. На следващото заседание ще гласуваме предложението за задължителна изолация. Председателят каза, че от една седмица се опитва да се свърже с теб, но ти така и не си върнала обаждането му.

— Както виждаш, имам страшно много работа.

— Но те не могат да гласуват, ако всички членове на Съвета не присъстват.

— Да ме изключат тогава. Всъщност учудвам се, че все още не са намерили начин да го сторят.

— Ти принадлежиш към един от шестте родове основоположници. Според съществуващите закони не можеш да бъдеш изключена от Съвета.

— Колко неудобно за тях! Въпреки това, надявам се и сам разбираш, че тази вечер не мога да дойда.

— Не съм споменал дата.

— Както казах, заета съм.

— Мариса, ако не си съгласна с предложението, можеш да изложиш мнението си по време на обсъждането. Така всички ще те чуят.

— И всички, които имат правото да гласуват, са „за“, така ли?

— Важно е жените да бъдат в безопасност.

Погледът на Мариса се вледени.

— И все пак ти ме изхвърли от единствения дом, който имах, само половин час преди зазоряване. Какво означава това — че оттогава изведнъж си се загрижил за нашия пол или че за теб аз не съм жена?

Хавърс има благоприличието да се изчерви.

— Тогава не бях на себе си.

— На мен ми се стори напълно спокоен.

— Мариса, съжалявам…

Мариса рязко махна с ръка.

— Достатъчно. Не искам да говорим за това.

— Така да бъде. Но не бива да спъваш Съвета само за да си отмъстиш на мен.

Хавърс си намести папийонката и за миг Мариса зърна пръстена със семейния им печат на кутрето му. Господи… как бяха стигнали дотук? Спомни си деня, когато Хавърс се роди и тя го видя за първи път в обятията на майка им. Толкова сладко бебе. Толкова…

Осенена от внезапна мисъл, Мариса се сепна, после побърза да прикрие шока, който несъмнено се бе изписал по лицето й.

— Добре. Ще дойда на заседанието.

На Хавърс видимо му олекна и той й съобщи кога и къде щеше да се проведе то.

— Благодаря ти. Благодаря ти за това.

— Няма защо — отвърна Мариса с хладна усмивка.

Последва дълга пауза, през която Хавърс оглеждаше панталона и пуловера, с които тя бе облечена, както и купищата листа по бюрото й.

— Изглеждаш различна.

— И съм различна.

По неловкото му, сковано изражение обаче разбра, че той си бе съвсем същият. Хилядократно би предпочел да я види оформена по калъпа на глимерата: изящна дама, начело на някой виден дом. Толкова по-зле за него. Тя се ръководеше от своето ново правило номер едно: правилни или не, решенията в живота си щеше да взема само тя. И никой друг.

Мариса взе мобилния си телефон.

— А сега, ако ме извиниш…

— Бих искал да ти предложа услугите си. Услугите на клиниката, имам предвид. Безплатно. — При тези думи Хавърс намести очилата на носа си. — Жените и децата, които отсядат тук, ще се нуждаят от медицински грижи.

— Благодаря ти. Благодаря ти… за това.

— Освен това ще кажа на всички в болницата да си отварят очите за признаци на домашно насилие. Ще насочваме към теб всички случаи, които открием.

— Ще ти бъда наистина задължена.

Хавърс наклони глава на една страна.

— Ще се радваме да ти бъдем от помощ.