Споделена любов

Бъч пое всичко, което Вишъс имаше да му даде. Не пусна ръката му дори когато всичко свърши, сякаш се боеше, че ако го направи, злото ще се завърне.

— Добре ли си? — меко попита Ви.

— Вече да.

Господи, гласът му беше съвсем издрезгавял от цялото това вдишване. А може би и от благодарност.

Бъч се изправи с помощта на Ви и се облегна на тухлената стена. Огледа се наоколо и видя, че битката е свършила.

— Добре се справи като за цивилен — каза Рейдж.

Бъч погледна наляво, като си мислеше, че Рейдж говори на него, и тогава забеляза Ривендж. Той тъкмо се навеждаше, за да вдигне една ножница от земята. После с изящно движение напъха вътре аления меч, който държеше в ръката си. Ха! Бастунът му служеше и за оръжие.

— Благодаря — отвърна Рив, после аметистовите му очи се спряха върху Бъч.

Докато двамата се взираха един в друг, Бъч изведнъж си даде сметка, че не са се срещали от нощта, в която Мариса бе пила от него.

— Здрасти — каза Бъч и вдигна ръка за поздрав.

Ривендж се приближи, като се облягаше на бастуна си. Двамата си стиснаха ръцете и всички въздъхнаха облекчено.

— Е, ченге, нещо против да те попитам какво направи с лесърите преди малко?

Преди Бъч да успее да каже каквото и да било, откъм контейнерите за смет се разнесе скимтене и погледите на всички се насочиха натам.

— Вече може да се покажете, момчета — обади се Рейдж. — Хоризонтът е чист.

Нахаканият претранс и дебеловратият му приятел пристъпиха напред. И двамата изглеждаха така, сякаш бяха минали през миялна машина — бяха плувнали в пот въпреки студа, косите им бяха разрошени, дрехите — изпомачкани.

По лицето на Ривендж се изписа учудване.

— Леш, защо не си на тренировка? Баща ти ще побеснее, ако научи, че си тук, вместо…

— Леш е освободен от часовете за известно време — промърмори Рейдж.

— За да пласира наркотици — добави Бъч. — Пребъркайте го.

Рейдж го направи толкова бързо, че Леш изобщо не успя да се възпротиви, и извади от джобовете му пачка с пари, голяма колкото главата на хлапака, и шепа мънички целофанени пакетчета.

В очите на Рив лумна лилав пламък.

— Дай ми този боклук, Холивуд… дрогата, не парите.

Когато Рейдж му подаде пакетчетата, Рив разкъса целофана на едно от тях, наплюнчи кутрето си и бръкна вътре. След това близна пръста си и се изплю, а лицето му се разкриви от гняв.

— Повече да не съм те видял тук — каза той и размаха бастуна си насреща му.

Това най-сетне извади Леш от вцепенението му.

— И защо не? Живеем в свободна страна.

— Първо, това е моят клуб. Освен това, не че се нуждая от друга причина, боклукът в тези пакетчета има отровни примеси и съм готов да се обзаложа, че именно ти си виновен за масовите смъртни случаи от свръхдоза напоследък. Така че пак ти повтарям — повече да не съм те видял тук. Няма да допусна копелета като тебе да ми развалят бизнеса. — При тези думи Рив натъпка пакетчетата дрога в джоба на палтото си и погледна към Рейдж. — Какво ще правите с него?

— Ще го откарам вкъщи.

По устните на Рив се разля студена усмивка.

— Колко удобно за всички ни.

Изведнъж Леш пак започна хленчи.

— Нали няма да кажете на баща ми…

— Ще му кажа всичко — отвърна остро Рив. — Повярвай ми, татенцето ти ще научи абсолютно всичко.

Коленете на Леш се подкосиха и той се свлече на земята в безсъзнание.

Мариса влезе в залата, където се провеждаше заседанието на Съвета, без да я е грижа, че може би за първи път в живота й всички погледи се насочиха към нея.

Разбира се, те никога не я бяха виждали обута в панталон и с коса, вдигната на опашка. Изненадааа.

Седна на един стол, отвори новата си маркова бизнес чанта и се залови да преглежда молбите за позицията на администратор в „Убежището“. Но й беше ужасно трудно да се съсредоточи.

Беше изтощена, и то не само заради работата и стреса, но и защото наистина имаше нужда да се нахрани. Много скоро.

Господи, дори само мисълта за това й причиняваше болка. Образът на Бъч изплува пред очите й и в същия миг в подсъзнанието й отново отекна онова настойчиво, неясно ехо, подобно на далечен звън, което й напомняше… какво?

Някой сложи ръка на рамото й и тя подскочи. Беше Рив, който се настани до нея.

— Аз съм — каза той и аметистовите му очи се плъзнаха по лицето и косата й. — Радвам се да те видя.

— Аз също — усмихна се Мариса и извърна поглед, чудейки се дали ще й се наложи отново да започне да пие от него. О, по дяволите! Разбира се, че щеше да й се наложи.

— Какво има, тали? Добре ли си? — меко попита той.

Мариса изпита странното усещане, че Ривендж знае не само колко е разстроена, но и защо. По някаква причина тя винаги се чувстваше като отворена книга за него.

Отвори уста да му отговори, но в този миг чукчето на председателя се стовари върху гладката повърхност на масата.

— Обявявам заседанието за открито.

Гласовете в библиотеката начаса утихнаха. Рив се облегна в стола си с отегчено изражение и с няколко плавни движения на силните си ръце покри краката си със самуреното си палто, сякаш температурата в стаята беше минус трийсет, а не приятните двайсет и един градуса.