Сразени ангели

— Не съм тук заради припасите ви, коменданте.

— Тогава трябва да е, за да ме накажете. Да не съм престъпил някое неписано правило, на което всички вие в Големия свят все още държите? Или пък съм срам и позор за армията? — Това последното май доста му хареса. — Да не сте убиец? Едноличен наказателен отряд на Клина?

Поклатих глава.

— Тук съм заради един от вашите питомци. Таня Вардани.

— Ах, да, археоложката.

Нещо в мен трепна. Не казах нито дума, само положих документа върху бюрото и зачаках. Комендантът го вдигна и наклони глава, разглеждайки го под някакъв странен ъгъл, сякаш беше детска холоиграчка с менящи се изображения. Имах чувството, че си мърмори нещо под носа.

— Има ли проблем, коменданте? — попитах тихо.

Той свали ръка и се подпря на лакът, размахвайки документа пред лицето ми.

— За какво ви е притрябвала? — ме попита също така едва чуто. — Малката Таня. За какво е дотрябвала на Клина?

Изведнъж ми мина мисълта, че може би ще трябва да го убия. Нямаше да е никак трудно, само дето отвън чакаха сержантът и останалите войници. Виж, срещу тях с голи ръце щях да се поизмъча, а и не биваше да забравям роботите часовои. Вместо това добавих повечко ледени нотки в гласа си.

— Този въпрос, коменданте, не засяга нито вас, нито мен. Аз съм тук, за да изпълнявам заповеди — както и вие. При вас ли е Вардани или не?

Но той не беше замесен от същото тесто като сержанта. Вероятно имаше нещо в миналото му, което му даваше сили и увереност. Не смяташе да поддава толкова лесно.

Усетих, че дясната ми ръка се свива зад гърба ми.

Изведнъж тялото му се отпусна напред и документът се изплъзна от пръстите му. Десницата ми изхвърча като камшик и прикова хартийката върху крайчеца на бюрото, препи да е паднала на пода. От гърлото на коменданта се изтръгна тих, шептящ звук.

За един кратък миг двамата разглеждахме мълчаливо заповедта, после комендантът се отпусна назад в креслото.

— Сержант! — извика той пресипнало. Вратата се отвори. — Сержант, доведете Вардани от осемнайсети павилион и я предайте на лейтенанта.

Сержантът отдаде чест и си тръгна, отново с видимо облекчение.

— Благодаря ви, комендант. — Козирувах на свой ред, прибрах документа и понечих да изляза. Почти бях стигнал вратата, когато той заговори отново.

— Търсена жена.

Спрях и се озърнах.

— Какво?

— Вардани — той ме наблюдаваше иззад мътното стъкло на фоторецепторното си око. — Вие не сте първият.

— Не съм първият… какво?

— Преди по-малко от три месеца… — Докато говореше, той сведе поглед към лявата си ръка и лицето му отново се сви конвулсивно. — Преживяхме едно леко нападение. Кемписти. Неутрализираха периметърните машини и проникнаха вътре. Бяха доста добре оборудвани в техническо отношение за група, действаща в пущинак като този. — От устните му се откъсна измъчена въздишка. — Много добре оборудвани. Та те дойдоха за нея.

Чаках го да продължи, но главата му само помръдна едва забележимо. Колебаех се какво да направя. Вратата бе отворена и войниците отвън ме разглеждаха с любопитство. Върнах се при бюрото и повдигнах брадичката му с пръсти. Човешкото му око бе обърнато с бялото навън, а зеницата плуваше в горния край като балон, който се удря в тавана на стая след края на щур купон.

— Лейтенант?

Гласът идваше откъм стълбите. Погледнах за миг пребледнялото лице на коменданта. Дишаше на пресекулки през стиснатите си устни, изкривени в подобие на усмивка. С периферното си зрение виждах мигащата червена светлинка.

— Лейтенант?

— Идвам. — Пуснах главата му и тя увисна на гърдите. Излязох и затворих безшумно вратата зад мен.

Когато се върнах, намерих Шнайдер да седи на едната от предните подпори на совалката и да забавлява цяла тълпа парцаливи хлапета с фокуси. Неколцина униформени наблюдаваха това импровизирано представление от известно разстояние. Той ме видя, че приближавам, и ми помаха.

— Проблеми?

— Никакви. Разкарай тия хлапетии.

Шнайдер вдигна учудено вежди, но завърши поредния фокус, макар и малко припряно. На финала измъкна по една малка пластмасова фигурка зад ушите на няколко от децата. Те го наблюдаваха с ококорени очи, докато им показваше как да променят формата на играчките.

— Не им правиш кой знае каква услуга, като ги караш да мислят, че мъжете в униформи не са чак толкова лоши — отбелязах сухо.

Шнайдер ми хвърли озадачен поглед и плесна шумно с ръце.

— Това е, деца. Изчезвайте. Хайде, представлението свърши.

Децата неохотно се разотидоха. Шнайдер ги изпрати с непроницаемо лице, скръстил ръце на гърдите си.

— Откъде взе тези играчки?

— Намерих ги в товарното. Сигурно са останали от някоя пратка помощи за бежанци. Предположих, че на болницата няма да й потрябват.

— Да, настъпиха времена, когато бежанците направо ги разстрелват. Не знаеш ли, че войниците ще им ги вземат веднага щом си тръгнем?

Шнайдер сви рамене.

— И какво мога да направя? Вече им раздадох всичкия шоколад и болкоуспокояващите. Сега накъде?

Разумен въпрос, с цяла поредица от доста неразумни отговори. Загледан към най-близкия пост, обмислях цял куп от кървави по-кървави алтернативи.