Сразени ангели

Вдигнах очи от екрана и погледнах към Таня Вардани. Тя бе завъртяла леко глава при звука от гласа на Шнайдер, но погледът й си остана унесен. Не се оказа кой знае колко трудно да измъкна от Шнайдер информацията за предишната му връзка с тази жена, но все още не бях сигурен дали това може да повлияе на настоящите събития. По негови признания всичко било доста кратко и краят дошъл с избухването на войната преди около две години, тъй че миналото не би трябвало да предизвика някакви проблеми. Според най-лошия от всички сценарии, които бях премислил, цялата тази история със звездното съкровище не беше нищо друго, освен фалшификация, с цел да измъкнем археоложката от лагера. Били са правени и други опити за нейното спасяване — по думите на коменданта — и аз все още се питах дали тези мистериозни, добре екипирани командоси не са били хора на Шнайдер, опитващи се да измъкнат на свобода неговата възлюбена. Ако случаят се окажеше точно такъв, в мое лице ги очакваше среща с един ужасно разгневен човек.

Но трябва да призная, че този сценарий ми изглеждаше най-малко вероятен, имайки предвид обстоятелствата, на които се бяхме натъкнали след напускането на болницата. Досега съвпадаха всички имена и данни — в района на Собървил наистина имаше археологически разкопки и Таня Вардани бе регистрирана в ръководния състав. Името на пилота на снабдителния кораб бе Ян Мендел, но на снимката се мъдреше лицето на Шнайдер. Дори и той да стоеше зад предишните опити за измъкване, причините очевидно бяха по-скоро материални, отколкото емоционални.

А ако не беше така, значи някой някъде там играеше съвсем друга игра.

Каквото и да стане, смятах да държа Шнайдер под око.

Изключих компютъра и се изправих тъкмо когато совалката се наклони към морето. Улових се за една от дръжките на стената и погледнах към археоложката.

— На твое място бих си сложил колан. Следващите няколко минути ще ни раздруса здравата.

Тя не отговори, но ръцете й се протегнаха машинално към колана. Продължих към пилотската кабина.

Когато влязох, Шнайдер вдигна глава, бе положил ръце върху облегалките на пилотското кресло. Кимна към екрана, на който бе дал максималното за прибора увеличение.

— Дълбокомерът показва само пет метра. Сигурен ли си, че тези шибаняци не са някъде наблизо?

— Ако бяха наблизо, щеше да ги видиш как се подават от водата — отвърнах и седнах в креслото на втория пилот. — „Умните“ мини не са по-малки от мародерните бомби. По същество това са истински, но миниатюрни подводници. — Включи ли системата?

— Всичко е готово. Достатъчно е да си сложиш маската. Оръжейният контрол е на дясната ръка.

Нахлузих еластичната мераческа маска и докоснах активиращите бутони на слепоочията. Пред погледа ми изплува пейзажът отвън — бледосиньото небе и тъмнозелените води на морето под нас. Металните предмети бяха обозначени в различни оттенъци на червено, според предварително зададените от мен параметри. Повечето от тях бяха бледорозови, мъртви останки, лишени от каквато и да било електронна активност. Оставих се да полетя право напред във виртуалната симулация на възприеманото от външните датчици, наложих си да не търся нищо специално и се отпуснах до последния душевен милиметър в дзен-стаза.

Обезвреждането на мини не е нещо, на което те учат в школата за Емисари, но пълното емоционално равновесие, което се постига — колкото и да е парадоксално — само при липсата на каквито и да било очаквания, е жизненоважно за всякакъв вид подготовка. Един протекторатски Емисар, прехвърлен като дигитален телесен товар през хиперпространствения тунел, трябва да бъде готов практически на всичко. Най-малкото, да се озове в напълно непознато тяло на чужд свят, където всичко живо незабавно открива стрелба по него. Дори при щателно събрана предварителна информация, нищо ме е в състояние да те подготви за пълната промяна на обстановката и за всички смъртоносни опасности, тъкмо заради които са били измислени и създадени Емисарите.

Вирджиния Видура, треньор в школата за Емисари, бръкнала с ръце в джобовете, ни разглежда с хладен и преценяващ поглед. Ден първи от подготовката.

„Тъй като логически е невъзможно да се очаква всичко — произнася с равен глас, — ще ви научим да не очаквате нищо. Така винаги ще бъдете готови.“

Дори не осъзнах кога съм видял първата мина. Още щом засякох яркочервеното избухване с крайчеца на окото, ръцете ми автоматично нагласиха координатите и изстреляха самонасочващия се микрос. Миниатюрната ракета прокара зелено трасе през виртуалния пейзаж, гмурна се под повърхността и прониза дебнещата мина преди още тя да успее да се задейства. Ярък взрив разтърси морската повърхност и я повдигна нагоре, като човешко тяло върху маса за изтезания.