Сразени ангели

Канцеларията на коменданта се намираше на втория етаж на двуетажна сграда, която бе отделена от останалата територия на лагера с допълнителен ред електрическа ограда. Върху пилоните на оградата клечаха малки охранителни апарати, наподобяващи митични летящи чудовища, а униформените пазачи при вратата все още караха ранните години на своето юношество и стискаха твърде тежките плазмени пушки с недорасли ръчички. Личицата им, надзъртащи под възголемите каски, натъпкани с всякакви умни машинки, имаха изморен и озлобен вид. Какво търсеха тук, умът ми не го побираше. Или всички тези охранителни роботи бяха фалшиви, или нещо куцаше в управлението на лагера. Минахме покрай тях, без да кажем нито дума, изкачихме се по леката алуминиева стълба, която някой небрежен строител бе залепил за стената с епоксидна сплав, и сержантът натисна звънеца на вратата. За миг диафрагмата на наблюдателната камера на стената се разшири, после вратата се отмести встрани. Пристъпих вътре и с облекчение вдъхнах хладния, климатизиран въздух на помещението.

По-голямата част от светлината в стаята идваше от редицата монитори на отсрещната стена. Пред тях имаше тясно бюро с клавиатура, покрито с разпилени листове — документи и всякакви подобни административни боклуци. Над всичко това стърчаха празни хартиени чаши от кафе, издигащи се като небостъргачи над индустриална пустош. Опряла ръце на хартиеното море, на стола до бюрото седеше сгърбена фигура.

— Коменданте?

Фигурата се размърда и под светлината от мониторите зърнах блясъка на стомана по протежението на една от ръцете.

— Какво има, сержант?

Гласът бе неясен и приглушен, незаинтересуван. Направих няколко крачки към бледото сияние и мъжът до бюрото вдигна бавно глава. Успях да различа синкаво фоторецепторно око и мозайка от протезираща сплав, която се спускаше надолу по едната страна на лицето и врата към обемистото ляво рамо, то приличаше на подплънка от космически скафандър, но не беше. По-голямата част от лявата страна на тялото липсваше и от хълбока до мишницата бе заменена с шарнирни сервоблокове. Ръката бе сглобена от тънки, стоманени хидравлични системи, които завършваха с черна лапа. Върху китката и предмишницата имаше вградени половин дузина сребристи контактни розетки и в една от тях бе пъхнат свързан с мониторите кабел. Непосредствено до розетката една миниатюрна червена лампичка пулсираше в трескаво темпо. Сигурно бе индикатор за напрежението във веригата.

Изправих се до бюрото и отдадох чест.

— Лейтенант Такеши Ковач, Клинът на Карера — произнесох тихо.

— Тъй значи. — Комендантът се надигна с видимо усилие.

Лейтенант, дали да не запалим осветлението? Аз съм привикнал с мрака, но вие едва ли.

Той плъзна пръст по клавиатурата и след няколко опита светлините от тавана блеснаха. Фоторецепторът изглеждаше помътнял в сравнение със здравото око от другата страна на лицето, по останките от което можех да заключа, че някога е имало правилни, дори привлекателни черти.

— Така по-добре ли е? — Човекът пред мен направи доста безуспешен опит да се усмихне. — Сигурно да, след като пристигате тук от външния свят. — Последните две думи той произнесе с отчетлива ирония. Ръката му описа със замах мониторите на стената. — Светът отвъд тези мънички очи. Кажете ми, лейтенанте, все още ли сме във война за безжизнената, негостоприемна, но натъпкана с археологически боклуци повърхност на тази жалка планета?

Сведох поглед към розетката и пулсиращата до нея лампичка, после го върнах обратно върху лицето му.

— Коменданте, ще помоля за цялото ви внимание.

Той ме погледна, после главата му увисна рязко надолу, сякаш под въздействието на неизвестна механична повреда.

— Ах — прошепна той. — Това ли? — Погледът му се премести към сержанта. — Ти излез навън.

Сержантът изпълни заповедта с готовност, която говореше за липса на каквото и да било желание да остане тук по-дълго. Униформените му помощници го последваха със същия ентусиазъм и последният от тях затвори безшумно вратата. Междувременно комендантът се отпусна на стола и дясната му ръка обхвана включения в розетката на лявата кабел. От устните му се изтръгна звук, който можеше да е въздишка, покашляне или дори смях. Чаках да ме погледне.

Неразривно свързан, ето какво е положението — произнесе той и посочи мигащата лампичка. — Вероятно на този етап все още не бих могъл да издържа едно разкачване. Ако легна, най-вероятно въобще няма да стана и затова съм се закотвил в това нещо. В креслото, искам да кажа. Неудобно е и това ме държи буден. — Той се размърда, за да илюстрира думите си. — И така, с какво мога да бъда полезен на Клина на Карера? Тук, доколкото ми е известно, не притежаваме нищо, което да е чак толкова ценно. Спряха ни медицинските доставки преди месец и дори храната, която получаваме, едва стига за намалени порциони. За хората ми, разбира се — имам предвид превъзходния подбор от войници, който ми бе осигурен. — Той махна към вратата. — Машините, за щастие, не се нуждаят от храна. А нашите посетители още по-малко. — Ново махване, към мониторите.