Сразени ангели

— Да, чух те да вадиш едно след друго от рационални по-рационални обяснения, но това, което не чух, е защо четирима археолози са предпочели да умрат в скафандрите си, вместо да прекарат последните часове от своя живот във вътрешността на най-великата археологична находка на човешката раса.

Тя се поколеба за миг и зад измъчените й черти зърнах жената от водопада. После в погледа й отново се върна трескавият блясък.

— И защо питаш точно мен? Защо не включиш проклетия ППИП и не ги попиташ сам? „Колодите“ им са запазени, нали?

— ППИП е развален, Таня. Унищожен от корозираща граната, заедно с резервния маяк. Питам те отново. Защо не са влезли?

Тя мълчеше, вперила поглед встрани. Стори ми се, че видях лявото й око да потрепва. Но когато ме погледна, на лицето й се бе върнало одевешното спокойствие.

— Не зная — заяви с безизразен глас. — Щом не можем да ги попитаме, има само един начин да разберем какво е станало.

— Да — въздъхнах уморено. — Всичко се върти около това, нали? Да разберем. Да разкрием тайната. Да запалим факела на човешкото откритие. Ти не се интересуваш от парите, нито чие притежание ще стане корабът, не те вълнува и фактът, че умираш. Защо тогава да се интересуват другите, нали?

Тя потрепери, но само за миг. След това успя да се овладее. После се промуши покрай мен и изчезна в другия край на коридора.

31.

Беше като кошмар наяве.

Спомних се, че съм чел нещо подобно за археолозите на Марс, които първи са проникнали в гигантските затрупани мавзолеи, впоследствие обявени за подземни градове — голяма част от тях по-късно полудяха. По онова време професията им бе свързана със значителен душевен риск. Някои от най-брилянтните умове на първото столетие на големите открития бяха пожертвани в търсене на ключове към марсианската цивилизация. Не умопомрачени от грамадно напрежение, а по-скоро изхабени, както се изхабява скалпел, когато се търка в камък. В самото начало губехме с десетки.

— Всъщност предполагам, че ако можеш да летиш… — бе мъглявият коментар на Люк Дьопре, който оглеждаше чуждоземната архитектура без видим ентусиазъм.

Забележката му предизвика видимо раздразнение. Предполагам обаче, че и той като мен по навик се озърташе за най-подходящи за засада места. Какво да се прави, в такива моменти школовката вземаше връх. Само че да откриеш засада сред хаотичната марсианска архитектура си беше истински подвиг.

От заплашително надвисналия трегер, който започваше във входния хангар, вътрешната структура на кораба се разпростираше във всички посоки около нас. Нищо подобно не бях виждал досега. В търсене на някакво, дори най-малко сходство, си спомних един пролетен ден от моето детство в Нюпест. Бях се спуснал с краден и сглобяван от подръчни средства леководолазен апарат в дълбочините край Хирата риф и ужасно се изплаших, когато шланговете ми се закачиха за някакъв заострен ръб на дълбочина от петнадесетина метра. Гледах втрещен как през отвърстието бликат едри въздушни мехури и кой знае защо се питах как ли изглежда всичко това, ако си вътре в тях.

Сега вече знаех.

Тези мехури бяха замръзнали, оцветени в различни тонове на розово и синьо, с едва забележимо сияеща повърхност и поне на пръв поглед в подредбата им не се забелязваше никаква последователност. Липсваше какъвто и да било архитектурен ритъм или обяснима причина, за да бъдат долепени по един или друг начин. На места връзките между тях бяха дълги по няколко метра. На други, сводестите им стени се пресичаха, превръщайки ги в купчини от кухи сфери. Първата от сферите, в която влязохме, имаше височина поне двайсетина метра.

— Подът е равен — отбеляза Сън Липинг, като коленичи и докосна с длан повърхността. — Но сигурно имат… имали са гравигенератори.

— Въпрос на произход — прокънтя в празното пространство гласът на Таня Вардани. — И те, като нас, са еволюирали в гравитационна среда. А когато имаш гравитация, нужна ти е гладка повърхност, за да поставяш нещата върху нея. Забелязах го още във входния хангар. Прави линии, където да приземиш корабите си, дори когато нямаш търпение да си разкършиш крилете.

Всички погледнахме назад, към отвора, през който бяхме влезли. Сравнен с мястото, където се бяхме озовали, доковият хангар изглеждаше съвсем скромен. Дълги, леко наклонени стени, нагънати на равни разстояния, подобно на полегнали една върху друга гигантски змии. Серпентините им следваха почти права линия, сякаш дори в помещение със съвсем конкретни цели, каквото бе входният док, марсианските корабостроители не са могли да се отърсят от влечението си към органични форми. Не изпитахме никакво затруднение да вкараме щурмовия кораб и да го приземим върху равната площадка в атмосфера, която с навлизането навътре постепенно се сгъстяваше. Но погледнеш ли настрани, спохождаше те неизбежното усещане, че си в търбуха на някое влечуго.

Кошмар наяве.