Сразени ангели

Усещах го всеки път, когато извъртах рязко глава. Напомняше ми за онези виртуални игри от детството, когато вече наближаваш следващото ниво, но не можеш да вдигнеш глава и да го видиш, колкото и да се опитваш. Сякаш някой ти натиска очните ябълки надолу.

Таванът на дока се извиваше плавно навътре, превръщайки се в голям навес и докато пристъпвахме под него, имахме усещането, че всеки миг ще се напука и ще рухне върху нас.

Кошмар наяве.

Най-добре да свикваме по-бързо.

Залата, в която се озовахме, не беше празна. По краищата бяха подредени геометрично правилни метални конструкции, наподобяващи строително скеле. Спомних си един научнопопулярен филм, който бях гледал на времето — марсиански „птичарници“ с тръби, по които бяха накацали и дремеха марсианците, такива, каквито си ги представяхме. Тукашното скеле ми приличаше на нещо подобно. Усетих, че космите ми настръхват.

— Всичко е сгънато и прибрано — промърмори замислено Вардани. Имаше учуден вид.

В подножието на две от стените, под напречните тръби на скелето, се виждаха машини, чието предназначение ми беше напълно неясно. Повечето от тях бяха покрити с шипове и изглеждаха опасни, но когато археоложката докосна една от тях, тя само се завъртя, променяйки конфигурацията си. Дори това обаче бе достатъчно в ръцете на всички да се появят оръжия.

— О, за Бога! — въздъхна уморено Вардани. — Отпуснете се вече. Това са машини. Изключени са, или… са заспали.

Прибрах калашниците и разкърших неспокойно рамене. Дьопре срещна погледа ми и се ухили.

— Машини за какво? — поиска да знае Хенд.

Този път археоложката не се огледа.

— Не зная — отвърна тя уморено. — Дайте ми няколко дни и напълно екипирана лабораторна група и ще мога да ви кажа. Единственото, което виждам сега, е, че не функционират.

Сучиади се приближи до нея, следван от Сън.

— По какво съдите?

— Защото в противен случай щяхме да наблюдаваме някакво действие. А и можете ли да си представите същество с шипове, стърчащи на метър от раменете, да постави машина толкова близо до извита стена? Казвам ви, цялото това място е консервирано.

— Изглежда госпожица Вардани е права — потвърди Сън, докато следеше върху предмишницата си екранчето на измервателния уред „Нуханович“. — В стените са вградени голямо количество проводници, но повечето от тях не показват никаква активност.

— Трябва да има нещо, което да функционира. — Амели Вонсава извади ръце от джобовете си и ги разпери към тавана. — Разполагаме с въздух, който става за дишане. Малко е разреден, но затова пък е затоплен. Значи има и нагревателни уреди.

— Климатизиращи системи — Таня Вардани изглежда бе изгубила интерес към машините. Тя се върна обратно при групата. — Открили са ги още в подземните градове на Марс и Земя Нкрумах.

— След толкова време? — попита Сучиади с нещастен вид.

Вардани въздъхна. Сетне посочи към отвора на хангара.

— Това не е магия, капитане. На „Наджини“ също имате нещо подобно. Ако умрем, корабът ще продължи да пречиства и подгрява въздуха. Най-малко още стотина години, преди да му се изчерпят ресурсите.

— Да, но какво ще стане, ако вътре проникне някой, който не разполага с нужния код. Корабът ще го направи на пихтия. Точно от това се боя и тук.

— Е, може би в това е разликата между нас и марсианците. Може би те са малко по-цивилизовани.

— И имат по-дълготрайни акумулатори — добавих. — „Наджини“ едва ли може да се похвали с такива.

— Каква е радиопроницаемостта на стените? — попита Хенд.

Сън направи нещо със своя „Нуханович“ и на екранчето се появиха други данни. Някои от тях се материализираха като холографски образи над ръката й.

— Не е никак добра. Едва долавям радиосигналите на „Наджини“, а той е вътре в хангара. Вероятно има екраниращи щитове. Все още сме твърде близо до корпуса. Мисля, че трябва да се отдалечим навътре.

Забелязах, че някои от членовете на групата си разменят тревожни погледи.

— Е, кой гласува да продължим експедицията? — попита засмяно Дьопре.

— Не мисля, че това е добра идея — поклати глава Хенд.

— Може и да не е добра — рекох, докато се отдалечавах към едно от разклоненията. — Но колко души през това хилядолетие ще имат подобна възможност? Сън, колко часа каза, че ще са ти нужни — десет?

— Най-много.

— Ще можеш ли да ни направиш свястна карта с това нещо? — кимнах към измервателния уред.

— Вероятно. Това е най-добрата машинка, която може да се купи на пазара. „Нуханович“ — в думите й се долавяше възхищение. Тя погледна към Хенд. — Те не могат да правят такива.

Погледнах въпросително Амели Вонсава.

— Оръжейните системи на „Наджини“ са в пълна бойна готовност. С параметрите, които му зададох, ще може да издържи на масирано нападение, без да прибягва до нашата помощ.

— Е, в такъв случай си осигурихме целодневен пропуск до Кораловия замък — обявих аз и погледнах към Сучиади. — Тези от нас, които искат, разбира се.