Сразени ангели

— Чудесно се справи — рекох му тихо. — Тя е единствената, която има опит с подобни неща — посочих с ръка наоколо. — А ти взе, че я ядоса. Така ли ви учат във вашето училище? Да дразните собствените си експерти?

— Не — отвърна той с безразличие. — Но ни учат да не си губим времето.

— Правилно — тръгнах напред и застигнах Вардани в коридора. — Таня, почакай. Успокой се. Този човек е задник, какво можеш да направиш?

— Тъп търговец.

— Да, така е. Но благодарение на него сега сме тук. Не бива да подценяваме стремежа към забогатяване.

— Ти за какъв се мислиш, за някой шибан философ по икономика ли?

— Аз съм… — спрях. — Слушай.

— Не, омръзна ми да…

— Не, заслушай се! — вдигнах ръка и посочих надолу по коридора. — Ето там. Чуваш ли?

— Не чувам ни… — тя млъкна, едва сега уловила звука. По това време невростимулаторите вече го бяха увеличили до такава степен, че ехтеше в ушите ми като водопад.

Някъде нататък по коридора нещо пееше.

Открихме ги две зали по-навътре. Цяла бонзаена плантация от пеещи шипове, поникнали от пода и покриващи двете извивки на коридора до мястото, където се вливаше в следващата сфера. Шиповете сякаш бяха пробили стените на кораба, макар на пръв поглед да не се виждаха следи от сериозни поражения около корените им. Като че ли материалът, от който бе изработен корпусът, се бе разтворил, за да ги пропусне, а сетне се бе събрал около тях. Песента на дръвчетата донякъде можеше да се сравни със звука на цигулка, но без да се долавя нито ритъм, нито каквото и да било подобие на мелодия. Този звук бе в най-ниските регистри на тоновете, но всеки път, когато се усилваше, усещах осезаем натиск в корема си.

— Въздухът — произнесе тихо Вардани. — Трябва да има някаква връзка с останалите нива. Те пеят само при повърхностен контакт.

Поклатих глава и сподавих едно нервно потръпване.

— На каква възраст са, според теб?

— Кой знае? — тя се озърна. — Ако се намирахме в планетно гравитационно поле, бих казала няколко хиляди години. Но тук… нямам представа? Погледни онези клони там — тя ми посочи с ръка. — Те не растат така. Никога не съм ги виждала толкова изкривени.

Проследих погледа й. Най-високото от бодливите дръвчета се издигаше на нивото на гърдите и от централното му стъбло се разклоняваха яркочервени клони, гъсти и преплетени. Около тях се извиваха и други, по-малки шипчета.

Към нас се присъединиха останалите от групата. Дьопре и Хенд бяха най-отзад.

— Къде, по дяволите, се губите? Ах!

Тихата песен на шиповете едва забележимо се промени. Въздушни течения, пораждани от движението на телата из залата.

— Хенд, ако нямаш нищо против, исках само да разгледам тези отблизо.

— Госпожице Вардани…

Метнах на Хенд предупредителен поглед.

Дьопре застана до археоложката.

— Опасни ли са?

— Не зная. По принцип не, но…

Онова, което дълбаеше бавно подсъзнанието ми, изведнъж изплува на повърхността.

— Погледнете ги — те растат едно срещу друго. Вижте клонките на по-малките. Всичките се протягат нагоре и навън. Големите пък се разклоняват във всички посоки.

— Това предполага някаква форма на общуване. Интегрирана, взаимосвързана система. — Сън доближи най-близкото дръвче и го сканира с уреда на китката си. — Хъмм — изсумтя тя озадачено.

— Няма да откриеш никаква радиация — рече Вардани, почти замечтано. — Всмукват я като сюнгер. Пълно поглъщане на всички лъчения, освен на червената светлина. Според минералния им състав повърхността им въобще не би трябвало да е оцветена в червено, а по-скоро да сияе във всички цветове на дъгата.

— Само че тук не е така — намеси се Хенд. — Каква може да е причината, госпожице Вардани?

— Ако го знаех, досега да са ме избрали за президент на Гилдията. Знаем далеч по-малко за тези дръвчета, отколкото за всички останали аспекти на марсианската биосфера. В интерес на истината, не сме сигурни дори дали трябва да ги класифицираме като част от тази биосфера.

— Те растат, нали?

Вардани се засмя подигравателно.

— Също и кристалите. Това не ги прави живи.

— Не зная за вас — рече Амели Вонсава, докато заобикаляше наострените шипове, вдигнала фотонера в позиция за стрелба, — но на мен това ми прилича на нашествие.

— Или пък на изкуство — промърмори Дьопре. — Как може да знае човек?

Вонсава поклати глава.

— Това е кораб, Люк. Никой няма да разположи произведения на изкуството в коридора, където всеки да се спъва в тях. Погледни тези неща. Те растат навсякъде.

— Ами ако можеш да летиш над тях?

— Изкуството на сблъсъка — подметна ухилен Шнайдер.

— Добре де, стига — Хенд изгуби търпение и се изправи между шиповете и тяхната нова публика. Отново долових промяна в тоновете, предизвикана от раздвижването на въздушните пластове. Уханието на растенията рязко се усили. — Нямаме време да…

— Се занимаваме с това — довърши вместо него Вардани. — Трябва да открием подходящо място за излъчване.

Шнайдер се засмя. Дьопре също се хилеше. Предполагах, че Хенд едва сдържа гнева си.

— Сън — обади се той с леден глас. — Провери горните отвори.