Сразени ангели

Тя кимна и включи гравираницата. Тъничкият вой на двигателите постепенно се усилваше, докато се възнасяше право нагоре. Жиан и Дьопре я последваха, приготвили фотонерите си, за да й окажат помощ при нужда.

— Оттук няма изход — извика тя от първия отвор.

Долових промяна и погледът ми се стрелна към пеещите шипове. Единствено Вардани ме гледаше и забеляза застиването на лицето ми. Изправена зад Хенд тя ми хвърли въпросителен поглед. Кимнах към дръвчетата и опрях длан на ухото си.

Слушай.

Вардани се приближи към тях, сетне поклати глава.

— Това не е възможно… — прошепна тя.

Но беше.

Пискливото стържене, напомнящо звука на цигулкови струни, се променяше, реагирайки на постоянното боботене от двигателите на гравираницата. А може би и на самото изкуствено гравитационно поле. Променяше се и едва забележимо се усилваше.

Напомняше ми на пробуждане.

32.

Около половин час и четири горички по-нататък най-сетне открихме място, откъдето да излъчваме без проблеми сигнала, на който толкова държеше Хенд. По това време вече бяхме извили обратно към хангара, следвайки приблизителната карта, съставена от скенера на Съниния „Нуханович“. На картографиращия софтуер никак не му се нравеше марсианската архитектура, което ставаше видно от продължителните паузи всеки път, когато Сън въвеждаше новите данни. Но след няколко часа скиторене насам-натам и благодарение на умело съставената програма от неизвестен, но очевидно гениален специалист приборът най-сетне започна да прави достоверни предположения относно курса, който трябваше да следваме. Странно или не, но всеки път се оказваше абсолютно прав.

След като изкатерихме една стръмна, спираловидно извита тръба, която ни дойде малко множко, двамата със Сън се озовахме в началото на петдесетметрова платформа, която изглеждаше съвсем открита към обкръжаващия ни космос. Над главите ни, отстрани и под нас се виждаше черното звездно небе и тази гледка се прекъсваше единствено от гигантска централна носеща колона, която напомняше по размери и размах на товарния кран в Милспортския космопорт. Усещането, че се намираш сред открития космос, бе толкова силно, че гърлото ми се сви мигновено, под въздействие на вградения в мен защитен рефлекс. Дробовете ми продължаваха да пърхат мъчително, опитвайки се да прокарат поне мъничко въздух през затворената ми гласна цепка.

Не без усилие на волята си наложих да преодолея рефлекса.

— Това силово поле ли е? — попитах задъхано Сън.

— Не, според мен е солидно — тя погледна намръщено екранчето на ръката си. — Прозрачна сплав, с дебелина около метър. Внушителна работа. Никакво изкривяване. Пълен директен визуален контрол. Виж, ето я и нашата врата.

Намираше се точно над главите ни, продълговат спътник със сивкава обшивка, озарен от бледата светлина на звездите.

— Това вероятно е контролната кула — предположи Сън, след като дишането й се поуспокои. — Нали ти казах. Бива си го апаратчето ми… виж къде ни отведе… — тя вдигна глава и внезапно гласът й секна. Гледах я с периферното си зрение, но нещо във физиономията й ме накара да проследя погледа й. Точно над средата на платформата, където бе монтирано широко напречно скеле, видях марсианците.

— Най-добре да повикаш и останалите — рекох дрезгаво.

Висяха над платформата като призраци на измъчвани до смърт орли — с широко разперени криле, уловени в нещо, наподобяващо мрежа, единият съвсем близо до центъра на скелето и високо под купола, а вторият — отстрани, на височина почти един човешки бой. Когато се приближих още малко, открих, че мрежата е метална, накичена с инструменти, чието предназначение ми бе точно толкова неясно, колкото и на машините, които бяхме открили досега.

Подминах една неголяма горичка с пеещи шипове, повечето от които ми стигаха до коленете. Въобще не им обърнах внимание. Зад мен Сън крещеше нещо от горния край на стълбата. Гласът й сякаш накърняваше спокойствието на залата. Ехото от него се гонеше надалеч из обширното покрито пространство. Стигнах по-ниско разположения от двамата марсианци и застанах под него.

Бях ги виждал и преди, разбира се. Че кой не е? Такива неща се учат още в детската градина. Марсианците. Те бяха заменили митичните същества от нашето далечно минало, боговете и демоните, които някога са били главни действащи персонажи във всички наши легенди. „Невъзможно е да се оцени — бе писал в онези далечни времена Грецки — въздействието, което е оказало това откритие, на представите ни за нашето място във вселената и за вярата, че тя ни принадлежи.“

По-интересно бе как ми го бе представила Вардани една вечер, насред пустинята, в изоставения склад на Руспиноджи: