Сразени ангели

Заобиколи го и се отдалечи нататък по платформата, без да поглежда назад.

Приближих се към него.

— Хенд, какво ти става? Нали те помолих да не я дразниш? Зъб ли й имаш, или какво?

Оставих го при трупа на марсианеца и отидох при Таня, която стоеше, скръстила ръце, на самия край на платформата.

— Не смяташ да скачаш, надявам се?

Тя изсумтя.

— Това лайно. Готов е да забоде неонова табела и пред райските двери, ако някога ги открием.

— Виж, за това не съм сигурен. Той е дълбоко вярващ човек.

— Така ли? И как се помества вярата в неговата търговска душа?

— Е, има си начини. Нали си чувала за организирана религия?

Тя изсумтя отново, но този път лицето й се поразведри.

— Не зная защо се заядох толкова. И без това не разполагам с никакви инструменти за работа с органична материя. На кого всъщност му пука?

Усмихнах се и положих ръка на рамото й.

— На мен.

Куполът над нас се оказа също толкова прозрачен за радиосигнали, колкото и за видими обекти. Сън направи поредица от проби със своите прибори, след което ние всички се върнахме на „Наджини“ и пренесохме повредения маяк до платформата, заедно с няколко сандъка инструменти, които Сън сметна, че ще й влязат в работа. Спирахме във всяко помещение и маркирахме коридорите със светещи пътеуказатели, а на пода — за голямо неудоволствие на Таня Вардани — рисувахме флуоресциращи стрелки.

— Лесно се мият — опита се да я успокои Сън Липинг.

Въпреки че неколцина от нас носеха гравираници, пак се оказа доста трудно да пренесем тежкия маяк из хаотично виещите се коридори на кораба. Когато най-сетне се изкатерихме на платформата, се чувствах напълно изтощен. Радиационното увреждане на клетките ми надхвърляше всякаква способност на медикаментите да се борят с него.

Отдалечих се настрани и приседнах на едно място, където да позволя на лудо блъскащото си сърце да се поуспокои. Докато зяпах към звездите, забелязах носещата се отвън отворена врата. Малко по-нагоре и вдясно от нея висеше трупът на по-близкия от двамата марсианци. Преместих поглед към него. Имах усещането, че трупът ме разглежда през помътнелите си очи. Вдигнах два пръста до челото си и отдадох чест.

— Спокойно. Скоро идвам при теб.

— Прощавай?

Извърнах глава и открих, че само на няколко метра от мен стои Люк Дьопре. Изглеждаше съвсем добре в своя резистентен на радиация маорски „ръкав“.

— Нищо. Говоря си.

— Ясно. — Съдейки по израза на лицето му, не му беше съвсем ясно. — Искаш ли да се разходим наоколо?

Поклатих глава.

— Може би по-късно. Но ти ако искаш, върви.

Той се намръщи, но ме остави и си тръгна. Видях го малко по-късно да излиза в компанията на Амели Вонсава. Останалите членове на отряда се бяха разделили на малки групички из платформата и разговаряха тихо. В далечината се долавяше тихата песен на шиповете. Усещах, че ме завладява безмерна умора. Затворих очи и потънах в нещо, което само наподобяваше сън, но откъм най-лошата му страна.

„Ковач…“

Шибаният Семетайр.

„Липсва ли ти твоята разкъсана хубавица от Лимоновите планини?“

„Недей…“

„Не ти ли се ще сега да е тук — цяла-целеничка, а? Или я предпочиташ върху теб на части?“

Лицето ми се сгърчи при спомена за тупналия близо до мен крак.

„Семетайр, не ме принуждавай…“

„Но това е съвсем нормално, Ковач. Изхвърляш ненужните части. Отвъдният живот крие толкова удоволствия…“

„Остави ме на мира, Семетайр.“

„Защо да го правя? Самотата е толкова студена. Защо да те изоставям, когато ти ми беше такъв приятел? Прати ми толкова души.“

„Добре. Сега вече прекали, скапаняко…“

Събудих се, облян в пот. Таня Вардани бе приклекнала на метър от мен и ме наблюдаваше. Над нея висеше марсианецът, разперил криле като за полет.

— Какво ти е, Ковач?

Притиснах с пръсти влажните си слепоочия.

— Почти нищо за някой, който е на умирачка. Свърши ли с изследванията?

— Нещо нямам настроение. Може би по-късно.

Надигнах се. В другия край на платформата Сън работеше над изкормената вътрешност на маяка. Жиан и Сучиади стояха близо до нея и разговаряха тихо. Закашлях се.

— По-късно едва ли ще има. Като гледам, Сън ще се справи преди обещаните десет часа. Къде е Шнайдер?

— Тръгна с Хенд. Ти самият защо се отказа от обиколката на Кораловия замък?

— Какви ги говориш, Таня? — засмях се. — Кога през живота си си виждала Кораловия замък?

Тя седна до мен и зарея поглед към звездите.

— Припомних си одевешните ти думи. Това е от Харланов свят, нали? Нещо лошо ли казах?

— Писнало ми е от проклети туристи.

Тя се разсмя. Седях и се наслаждавах на звука, докато утихна. Настъпи тишина, която никой не искаше да нарушава.

— Красиво небе — рече тя накрая.

— М-да. Ще ми отговориш ли на един археологичен въпрос?

— Щом искаш.

— Къде са се дянали?

— Марсианците?

— Да.

— Ами, космосът е доста голям. Кой…

— Не, тези марсианци. Екипажът на това чудо. Защо им е трябвало да го изоставят? Навярно струва колкото бюджета на цяла планета — дори за тях. Освен това функционира нормално — доколкото сме в състояние да определим. Затоплена и добре поддържана атмосфера, работеща система за скачване, хангари. Защо не са го взели с тях?

— Кой знае? Може би е трябвало да го изоставят спешно?