Сразени ангели

— Напротив, знаеш. Кога ще дойде той? Или вече не ти трябват двете ръце?

— Кой?

— Карера. Кога ще дойде тук, Ян? Последна възможност.

— Не разб… — гласът му премина в остър писък, когато един куршум проби дланта му и превърна кутията, която държеше, в накъсан метал. Кръв и амфетаминова кола се смесиха на пода, алени капки опръскаха лицето на Таня Вардани.

— Какво ти става, Ян? — попитах все така спокойно. — Да не би „ръкавът“, който ти е осигурил Карера, да е с недостиг на ендорфини5?

Вардани скочи на крака и взе да си трие лицето.

— Ковач, той е…

— Не ми казвай, че е със същия „ръкав“, Таня. Чукала си се с него сега и преди две години. Би трябвало да знаеш.

Тя поклати глава.

— Татуировката…

— Татуировката е съвсем нова. Личи й, като я погледнеш внимателно. Козметична хирургия, направили са му я като част от сделката. Така ли е, Ян?

Единственото, което получих от Шнайдер, бяха агонизиращи стенания. Държеше ранената си ръка протегната и я разглеждаше невярващо. Кръв струеше по пода.

Отново безмерната умора.

— Досетих се, че си предпочел да ни предадеш на Карера, когато са те заплашили с виртуален разпит — рекох, докато следях реакцията на присъстващите. — Не мога да те виня. Ако са прибавили в обещанията прясно изпечен боен „ръкав“ с пълна радиохимична защита, какво пък, в наши времена на Санкция IV рядко се случват толкова изгодни сделки. Пък и кой може да знае още колко атомни бомби ще си разменят двете страни, докато положението се успокои. Сигурно и аз щях да приема подобно предложение.

— Имаш ли някакви доказателства? — попита Хенд.

— Освен факта, че той е единственият от нас, който не изглежда зле? Само го погледни, Хенд. Държи се по-добре от маорските „ръкави“, а те са създадени за това.

— Това не е доказателство — рече замислено Дьопре. — Макар че е странно.

— Този тип лъже! — кресна Шнайдер през стиснати от болка зъби. — Ако някой играе за Карера, това е той самият! За Бога, та той е лейтенант от Клина!

— Не си подритвай късмета, Ян.

Шнайдер ме изгледа с изкривено от болка лице. Чувах далечната песен на пеещите шипове от другия край на платформата.

— Някой да ми даде аптечка — рече той. — Моля ви.

Сън посегна към джоба си. Поклатих глава.

— Не. Първо да ни каже колко време остава, докато Карера се появи на вратата. Трябва да сме готови.

— След като вече го знаем, какво ни пречи да сме готови? — попита Дьопре.

— Не и когато става въпрос за Клина.

Вардани се приближи мълчаливо до Сън и дръпна аптечната от джоба на жилетката й.

— Ще взема това — заяви тя. — Щом вие, униформени свине, отказвате да го направите, аз ще го сторя.

Тя коленичи до Шнайдер и разпиля цялото съдържание на аптечката по пода, докато търсеше превръзки.

— Зелените пакети — подсказа й Сън. — Тези.

— Благодаря — троснат отговор. Вардани ме погледна. — Сега какво ще правиш, Ковач? И мен ли ще застреляш?

— Таня, той ни е продал.

— Не можеш да си сигурен.

— Знам, че по някакъв начин е успял да се промъкне на борда на орбиталната болница, където въобще не му беше мястото. Че успя да влезе в офицерската столова, без да има пропуск.

Лицето й се изкриви.

— Майната ти, Ковач. Когато копаехме при Дангрек, той успя да ни осигури деветседмично енергоподаване без никакви документи.

Хенд се покашля.

— Бих казал, че…

И в този момент корабът се озари в светлини.

Те се процеждаха направо през пода — късчета от внезапно блеснали светлини, сливащи се в солидни, прозрачни колони, които се събираха около централната част. Святкащи електрически отблясъци разцепваха въздуха между тези колони, подобно на светкавици в сумрачно небе. Пълзящи светлинни фонтани бликаха от горните нива на разрастващата се сияйна конструкция, обливаха с лъчите си палубата и събуждаха фосфоресциращо пламтене във всеки предмет, който докосваха. Високо над нас звездите угаснаха, а мумифицираните трупове на марсианците потънаха сред светлосенките. Всичко това бе придружено и от звуци, но те по-скоро се долавяха, отколкото да се чуват — постепенно нарастващо барабанене и трептене, подобно на прилива на адреналин, който усещах в началото на битката.

Вонсава ме докосна по ръката.

— Погледни навън — чух я да вика. Макар че стоеше до мен, имах усещането, че гласът й се надпреварва с воя на вятъра. — Погледни към вратата!

Вдигнах глава и задействах зрителното невростимулиране, опитвайки се да надзърна отвъд въртящите се вихри от светлина, които запречваха кристалния таван. В началото не разбирах за какво говори Вонсава Не можах да открия вратата и си помислих, че може би се намира от другата страна на кораба. После забелязах едно сиво петно, твърде смътно, за да бъде…

И тогава разбрах.

Бурята от светлина и енергия, сред която се намирахме, не беше ограничена само в рамките на прозрачния похлупак. Пространството около марсианския кораб също кипеше от живот. Звездите бяха избледнели до едва забележими светулки зад мъглива и потрепваща завеса на около километър отвъд кораба.

— Това е екран — рече със странна увереност Вонсава. — Нападат ни.