Сразени ангели

Двамата новопристигнали прекосиха откритото пространство пред нас и коленичиха до трупа. Докато Хенд се навеждаше, неволно забелязах колко е пребледняло и измъчено лицето му от лъчевата болест. Все гледаше да се подпре, сякаш не беше сигурен кога може да падне, а дясната му устна потрепваше нервно. В сравнение с него Шнайдер изглеждаше в цветущо здраве.

Постарах се да смачкам мимолетния порив на симпатия. Добре дошъл в клуба на умиращите, Хенд. Добре дошъл сред бордеите на Санкция IV.

— Той е със скафандър — промърмори Хенд.

— И ние го забелязахме.

— Как е умрял?

— Не знаем. — Усетих, че ме завладява безмерна умора. — А и, честно казано, не съм в настроение за аутопсии. Да поставяме маяка и да се махаме оттук.

Хенд ме погледна със странно изражение.

— Трябва да го отнесем на борда.

— Е, ако ми помогнеш, съм готов. — Приближих се до трупа и вдигнах единия крак. — Хващай другия.

— Ще го влачиш ли?

— Ние, Хенд. Ние ще го влачим. Не мисля, че ще има нещо против.

Изгубихме близо час да пренесем трупа обратно през усуканите тунели и стръмно спускащи се зали на марсианския кораб и да го качим на борда на „Наджини“. Спестихме доста време благодарение на светещите пътеуказатели, но лъчевата болест си взе своето. На няколко места по пътя двамата с Хенд бяхме спохождани от остри пристъпи на гадене и трябваше Шнайдер и Дьопре да ни заместват. Забелязах, че Дьопре също не изглежда никак добре, въпреки своя радиозащитен маорски „ръкав“, а под светлината от прожекторите на „Наджини“ зърнах виолетови кръгове и увиснали торбички под очите на Вонсава.

„Не виждаш ли?“ — прошепна по някое време Семетайр.

Имаше някаква огромна, стаена заплаха в зловещата архитектура на този привидно заспал, чуждоземен кораб, който сякаш ни наблюдаваше постоянно.

Когато приключихме, останах още няколко минути под антисептичната виолетова светлина на трупохранилището. Облечените в смачкани космически скафандри фигури приличаха на купчина нулагравръгбисти в решителния стадийна срещата. Чувалите с останките от Крюкшенк, Хансен и Дхасанапонгсакул бяха скрити някъде по-навътре.

Едни вече мъртви…

Други, още умиращи…

Емисарската школовка продължаваше да човърка някакъв нерешен проблем в съзнанието ми.

„Земята е за мъртъвците.“ За миг пред погледа ми се мярна сияещата татуировка на Шнайдер.

За мъртъвците?

— Ковач? — беше Дьопре, застанал в отвора на шлюза. Хенд ни вика обратно на платформата. Ще носим храна. Идваш ли?

— Ще ви настигна след малко.

Той кимна и изчезна обратно. Чух и други гласове, но се опитах да ги заглуша.

Едни вече мъртви?

„Земята е…“

Вратата… така, както изглежда през илюминаторите на „Наджини“…

През илюминаторите на пилотската кабина…

Разтърсих раздразнено глава. Емисарската интуиция е несигурна система и най-неуместният момент да разчиташ на нея е, когато радиацията прояжда тялото ти.

Други, още умиращи…

Отказах се да търся някаква връзка и оставих на умората да ме надвие.

Виолетовата светлина на трупохранилището ме подканяше.

Захвърлените вътре „ръкави“…

Семетайр.

Когато се върнах на платформата, вечерята там вече привършваше. Групата се бе разположила върху надуваеми дюшеци под висящите мумифицирани тела на двамата марсианци и поемаше, без видим апетит и ентусиазъм, равни количества храна и антирадиационни таблетки. Не можех да ги виня, аз също не изпитвах особена охота за ядене. Забавих се малко на входа, когато шумът от приближаването ми предизвика напрегнати реакции.

— Ей, аз съм — извиках с вдигнати ръце.

Сумтене и дрънчене на оставено оръжие. Приближих се към групата. Жиан Жианпин и Шнайдер седяха право на пода, последният — в досадна близост до Таня Вардани. Не зная защо, но неволно стиснах зъби. Приклекнах до Вонсава и отказах протегнатата консерва.

— Какво те забави? — попита Дьопре.

— Мислех си за разни неща.

Шнайдер се разсмя.

— Човече, не ти препоръчвам подобно занимание. Действа ти зле. Вземи — той изтърколи към мен кутия с амфетаминова кола. Спрях я с крак. — Не помниш ли какво ми каза в болницата? Не се опитвай да мислиш, войнико — не си ли чел инструкцията за постъпване на служба?

Думите му предизвикаха изнурени усмивки. Кимнах.

— Той кога идва, Ян?

— А?

— Попитах — повторих и изритах кутията обратно към него, — той кога идва?

Разговорите постепенно утихнаха. Настъпи напрегната тишина, нарушена от пукането на кутията в ръката на Шнайдер.

В дясната му ръка. Лявата бе твърде бавна, докато се протягаше към оставеното на пода оръжие. Дулото на единия калашник вече сочеше към челото му.

— Недей — предупредих го.

Приклекнала до мен, Вонсава продължаваше да тършува за своя фотонер. Поклатих глава.

— Не е необходимо, Амели — спрях я, прибавяйки в гласа си нужната доза емисарска настойчивост.

Ръката й се отпусна в скута. С периферното зрение виждах, че всички останали седят неподвижно. Дори Вардани. Позволих си да се отпусна едва забележимо.

— Та питах, Ян, той кога ще дойде?

— Ковач, не зная за какво…