Сразени ангели

Той кимна отсечено и прекоси с бързи крачки помещението. Дьопре ме тупна по рамото и го последва. Разтърсих глава и заех позиция отзад. Когато стигнахме отсрещния коридор, опрях длан на стената, където бе попаднал изстрелът на Дьопре. Дори не почувствах топлина.

Слушалките изпукаха. Гласът на Хенд бе прекъсван от пукота на радиосмущенията. Жиан замря на няколко метра пред нас и се заслуша.

— …дри, и…мен…как…тарям, връ…ага…

— Нищо не разбрах. Повтори пак! — чух гласа на Жиан.

— …азвам…клад…не…

Жиан ме погледна и сви рамене. Прокарах пръст през гърлото си и свалих слушалките. Нинджата се размърда и продължи нататък с ловките движения на професионален танцьор. Последвах го, макар и не със същата грациозност.

Сега вече Шнайдер си бе осигурил нужната преднина. Налагаше се да се придвижваме по-бавно, покривайки всеки ъгъл, преди да проникнем в следващото помещение. На два пъти засичахме някакво движение пред нас и се налагаше да пълзим, за да открием, че е поредната машина, която разговаря със себе си. Една от тях дори ни последва за известно време, като кученце след господаря си.

Бяхме през две зали от хангара, когато чухме двигателите на „Наджини“ да набират мощност. Зарязахме всякаква предпазливост и се втурнахме напред. Бях първи, но скоро Жиан и Дьопре ме задминаха. Опитах се да ги застигна, но се закашлях, превих се и се проснах на пода на последната зала. Дьопре и Жиан бяха на двайсетина метра пред мен, когато свърнаха във входа на хангара. Изтрих горчивата слюнка от брадичката си и се надигнах.

Пронизителен, стържещ, разкъсващ писък, като натиснати в последния момент спирачки, изпълни цялата вселена.

Залп с резонаторното оръдие на „Наджини“ в затворено помещение.

Изпуснах фотонера и притиснах ушите си с длани, усещайки как сърцето ми спира. Дьопре се появи иззад ъгъла, отстъпвайки бавно, без оръжие, целият окървавен отпред. Зад него двигателите на „Наджини“ отново започнаха да набират мощ. Откъм хангара повя топъл въздух с мирис на изгоряло. Сетне изненадващо се възцари пълна тишина.

Захвърлих фотонера и изтичах при мястото, където Дьопре се бе свлякъл на пода, с гръб към извитата стена. Беше втренчил изцъклен поглед в ръцете си и овъглената коричка, която ги покриваше. Лицето му бе измазано с черни и червени петна и маскировъчният му костюм прилежно променяше цвета си в съответствие с тях.

Издадох някакъв звук и той вдигна поглед.

— Жиан?

— Това… — той протегна ръце към мен и на лицето му за миг се изписа неуверено изражение, като на малко дете, което не знае дали да заплаче. — … е Жиан. Това е… мамка му…

Слушалките, увиснали на гърдите ми, изпукаха безпомощно. Зад гърба ми една от машините пак се раздвижи.

34.

„Поваленият войник не е убит войник. Не оставяй след себе си «колоди».“

Това е една от любимите песни на повечето специални части, между които и Емисарския корпус. Но става все по-трудно да подхванеш тази песен пред лицето на модерните технологии. Резонаторното оръдие бе разпръснало Жиан Жианпин равномерно по стените и пода на площ от десет квадратни метра. Нито едно от късчетата, които бяха останали от него, не бе по-голямо от парченцата, полепнали по ръцете и тялото на Люк Дьопре. Огледахме внимателно желеподобните останки, но не открихме и следа от неговата „колода“.

След десетина минути Дьопре даде израз на това, което мислехме и двамата.

— Само си губим времето.

— Така е.

— Ще се връщаме ли?

Спомних си за слушалките и ги поставих на ушите си. От известно време бяха замлъкнали.

— Тук е Ковач. Повтарям, тук е Ковач. Обадете се, моля.

Настъпи продължителна пауза, след това чух гласа на Сучиади.

— … се случи? Ви… отдале… ва. Шнай… ли… ораба?

— Има смущения, Маркус. Повтори, ако обичаш. Нападат ли ни?

Отново пукот в слушалките и няколко гласа, които опитваха да се намесят в разговора ни.

Накрая се обади Таня, която се чуваше най-ясно.

— … е тук… ко… безоп… ст… Ние сме поч… едно… втарям… няма пря… пасност… едно…

— В безопасност сме, това ли казваш?

— … дааа… ня… пря… пасност… върн… забавно… Повтарям… ние… е… безоп… ост.

Погледнах към Дьопре и повдигнах рамене.

— Трябва да е някое ново значение на думата.

— Връщаме ли се?

Огледах стените на хангара, наподобяващи подредени една върху друга гигантски змии, после почерненото му лице.

— Май така изглежда — рекох. — Да оставим на Вардани да решава. Тук е нейна територия. Досега не е грешала.

Когато излязохме на платформата, марсианската инфосистема бе помръкнала до приглушено съзвездие от целенасочени светлинни, а хората се бяха скупчили отдолу и ги зяпаха, сякаш присъстваха на чудотворно проявление.

Не беше трудно да се открие причината.