Сразени ангели

— Размазан върху Люк, в по-голямата си част — отвърнах грубо. — Другото е разпръснато в тунела пред хангара, благодарение на резонаторното оръдие на „Наджини“. Сигурно се е страхувал и от него, нали, Таня?

Вардани трепна и отмести поглед.

— А „колодата“ му? — не прочетох нищо по лицето на Сучиади, но интуицията ми подсказваше как се чувства. Същото изпитвах и аз.

Няма го един от глутницата.

Поклатих глава.

— Това е резонаторно оръдие, Маркус. Отнесе цялата му сила.

— Шнайдер… — почти проплака Вонсава. — Аз ще го…

— Забрави за Шнайдер — рекох й. — Пиши го умрял.

— Нареди се на опашката.

— Не, Амели. Наистина е мъртъв — те всички втренчиха погледи в мен, включително и Таня Вардани. — Минирах енергийните клетки на „Наджини“. Детонаторите се задействат при ускорение в планетна гравитация. Изпарил се е в мига, когато е минал през вратата. Ще има късмет, ако е останала и една молекула.

Над главите ни разцъфна нова вълна от разноцветни точици. Сетне отново мрак.

— Ти си взривил „Наджини“? — попита Вонсава сподавено. — Взривил си моя кораб?

— Ако пораженията наистина са такива — заговори замислено Дьопре, — нищо чудно Карера да сметне, че всички сме загинали.

— Стига срещу нас да е Карера — подметна Хенд. — А не някой друг. Например Емисарите.

— О, това ли било, Хенд? Да не би да сте се спогодили с Шнайдер, докато се размотавахме наоколо?

— Нямам представа за какво говориш, Ковач.

Може би наистина нямаше. Беше ми омръзнала тази нескончаема подозрителност.

— Карера ще дойде тук каквото и да се случи — обясних им аз. — Не е от хората, които се отказват, особено когато целта е такъв кораб. Със сигурност знае как да опитоми нанолите. Но няма да пристигне веднага. Не и докато не мине известно време след взрива на „Наджини“. Сега всички са вперили погледи натам и се питат какво става. Ще трябва да изчака. А това е в наша полза.

— В какъв смисъл? — попита Сучиади.

Плъзнах бавно поглед по лицата им, опитвайки се да преценя на кого мога да разчитам, разглеждайки ги през призмата на емисарската си интуиция. Дошло бе време да изиграя последната си карта.

— Преди да минирам „Наджини“, свалих скафандрите от труповете и ги скрих в една ниша в първата зала до хангара. Ако не броим този с пробития шлем, остават четири напълно запазени скафандъра. Те са стандартно изпълнение, но резервоарите им са в състояние да се презареждат от околната среда, дори от разредена атмосфера като тази. Необходима е само малка настройка. Ще се евакуираме на две групи. Един от първата група ще се върне да донесе скафандрите.

— И всичко това — засмя се ехидно Вардани, — докато Карера ни чака на пусия от другата страна. Не, не мисля.

— Не казвам да го направим веднага — отвърнах спокойно. — Предлагам само да се върнем и да приберем скафандрите, докато все още имаме време.

— А когато на борда дойде Карера? Тогава какво предлагаш да направим? — лицето на Вардани бе разкривено от злоба. — Да се скрием от него?

— Да — отвърнах все така спокойно, докато отново следях реакциите им. — Точно това. Предлагам да се скрием. Ще навлезем навътре в кораба и ще чакаме. Каквато и група да прати Карера, ще разполагат с достатъчно оборудване, за да засекат следи от присъствието ни в хангара и първите зали. Но няма да открият никакви доказателства, че все още сме тук, а не сме се взривили с „Наджини“. Карера ще им нареди да огледат района, да поставят маяк — както възнамерявахме и ние — и после ще ги изтегли. Не разполага с необходимото количество хора, нито с време, за да окупира обект с дължина петдесет километра.

— Така е — кимна Сучиади. — Но със сигурност ще остави контролна група.

— А ние ще ги избием — отвърнах нетърпеливо.

— Без съмнение втора такава група ще дебне от другата страна на вратата — добави Депре.

— Е, и какво? Божичко, Люк. Нали от това се прехранваш?

— Не смятам, че трябва… — Подът отново се разтърси, толкова силно, че Хенд и Таня Вардани политнаха. Останалите имахме повече опит и тренировка, и все пак…

Стенание в недрата на кораба. Пеещите шипове в другия край на платформата подхванаха тъжна мелодия на самия предел на човешкия слух.

Изпълни ме неясно безпокойство. Нещо не беше наред.

Погледнах към екрана, където за пореден път атакуващите обекти бяха неутрализирани от защитната мрежа. Стори ми се, че този път всичко това става малко по-близо.

— Значи, докато ме нямаше, вие всички решихте, че сме в безопасност?

— Направихме изчисления, Ковач — отвърна малко нерешително Вонсава и кимна към Сън и Вардани. Археоложката продължаваше да ме изгаря с поглед. — Изглежда, че нашият приятел там се появява на всеки хиляда и двеста години. Като се има предвид възрастта на повечето руини от Санкция IV, излиза, че тази битка се е водила близо стотина пъти, без никакви последствия.

Но въпреки това емисарската интуиция продължаваше да настоява, да нашепва, да не се предава — нещо не беше наред.

Втренчих поглед в екрана.

Трябва да изчезваме оттук.

— Ковач?

— Трябва да…