Сразени ангели

Още по-рано, на други светове. Болка, невинаги моята. Смърт и емисарски интриги.

Харланов свят, детството, първата среща с реалния свят. Малко по-късно бруталността на протекторатските космически пехотинци.

Човешки нещастия, спотаена болка, надежда за по-добър живот, който никога не идва.

А над главата ми марсианците продължаваха да кръжат, давайки воля на мъката си. Усещах как вътре в мен също се надига писък, търсещ път навън и заплашващ да ме разкъса.

И после избликът.

А сетне мрак.

Гмурнах се в него преизпълнен с благодарност и надежда, че духовете на мъртвите ще ме оставят на мира.

35.

Долу на брега е хладно и се задава буря. Черни сажди се смесват с вихрушка от потъмнял сняг, вятърът вдига пенливи пръски от морските вълни. Свивам зиморничаво рамене под якето, пъхнал ръце в джобовете, и извръщам лице от вятъра.

Малко по-нататък, където брегът извива, виждам огън, който хвърля червеникави отблясъци към небето. Край огъня е седнала самотна фигура, загърната в одеяло. Тръгвам натам, въпреки че не искам. Какво друго да правя, когато огънят излъчва примамлива топлина.

Вратата е затворена.

И все пак…

С приближаването тревогата ми нараства. Сгърбената фигура не помръдва и по всичко изглежда, че не ме забелязва. Спохожда ме мисълта, че е някой, когото познавам. Някой, който — сигурен съм — е мъртъв…

Като всички останали, които познавам.

Едва сега забелязвам, отвъд фигурата при огъня, щръкнал от пясъка кръст, с нещо, увиснало на него. Прахолякът, вдигнат от вятъра, ми пречи да различа какво виси там.

Стигам до огъня и усещам горещото му дихание в лицето си. Изваждам ръце от джобовете и ги протягам.

Фигурата се размърдва. Опитвам се да не й обръщам внимание.

— Ах… разкаялият се грешник.

Семетайр. Няма я сардоничната усмивка, може би смята, че вече не му е нужна. Вместо нея изражение, напомнящо състрадание. Великодушната топлота на някой, който е спечелил в игра, за чийто изход дори не се е съмнявал.

— Моля?

Той се смее.

— Много смешно. Защо не приклекнеш до огъня, тук е по-топло.

— Не ми е студено — лъжа, макар че треперя. Поглеждам го. Очите му са като разпалени въглени.

— Доста време ти трябваше да стигнеш дотук, Клинов вълк — казва той любезно. — Но можем да почакаме още малко.

Поглеждам разперените си над огъня пръсти.

— Какво искаш от мен, Семетайр?

— О, я стига. Какво съм искал? Знаеш какво искам. — Той отмята одеялото и се изправя грациозно. По-висок е, отколкото си спомням, и в позата му се крие елегантна заплаха. Вдига ръка и нагласява шапката си. — Същото, каквото искат и другите.

— А това какво е? — кимам към разпнатото тяло зад него.