Сразени ангели

Смях, който в слушалките заприлича на бръмчене. Наоколо цареше атмосфера на всеобщо отпускане, която се долавяше дори зад скафандрите и обемистото оборудване. Дулата на оръжията сочеха надолу, прикладите бяха сгънати, войниците се отправяха един по един надолу по брега. Там, където вълните леко се плискаха, забелязах „Анджин Чандра“, бойно-десантен кораб на Клина, полегнал върху разкрачените си подпори като някакво праисторическо земноводно. Масивната му маскировъчна броня сияеше в тюркоазен цвят, за да е в тон с цветовете на брега.

Приятно ми бе да го видя отново.

Едва сега обърнах внимание на брега, на който цареше пълна разруха. Докъдето ми стигаше погледът, пясъкът бе изровен и изпепелен от взрива на „Наджини“. Ударната вълна бе отнесла фибробалоните и оставила само отделни метални отломъци, които едва ли бяха от корпуса на кораба. „Наджини“ бе избухнал още във въздуха и експлозията вероятно бе погълнала всяка молекула от бронирания му корпус и онова, което се криеше зад него. Ако повърхността е за мъртъвците, значи Шнайдер бе получил онова, за което бе мечтал. Частиците му сигурно се рееха нагоре чак до стратосферата.

Взривът бе потопил и траулера. Когато погледах натам, зърнах само стърчащи от водата мачти.

Клинът бе заменил унищожения лагер със свой. Шест големи овални фибробалона се издигаха вляво от най-близкия кратер, а в подножието на десантния съд се виждаше полупрозрачната кабина на сглобяемата баня, на покрива на която бяха поставени цилиндри за вода. Командосите струпваха екипировката си пред вратата на банята и се подреждаха на опашка.

Откъм „Чандра“ се зададоха неколцина военни с отличителни знаци на медици. Те се струпаха около носилките, включиха отново двигателите им и ни подкараха към фибробалоните. Луманако ме тупна по рамото, когато моята носилка се издигна.

— Ще се видим по-късно, лейтенант. Ще мина да те навестя, когато те позакърпят. Сега отивам да се къпя.

— Да, благодаря, Тони.

— Радвам се, че пак се срещнахме, сър.

Във фибробалона медиците ни разсъблякоха, работейки с ловки, умели движения. С мен се справиха по-бързо, тъй като имах възможност да им помагам. Не че бях в кой знае каква форма, след като не си бях вземал от доста време антирадиационните таблетки и едва мърдах крайници. Когато най-сетне ми смъкнаха скафандъра и ме тръшнаха в леглото, бяха ми останали сили колкото да отговарям на въпросите, докато се занимаваха със стандартния тест на „ръкава“.

С неимоверни усилия успях да задържа очите си отворени и да наблюдавам огледа на останалите. Сън, която очевидно бе отвъд всякаква надежда за спасение, захвърлиха безцеремонно в ъгъла.

— Значи ще живея, докторе? — попитах отпаднало.

— Не и в този „ръкав“ — отвърна медикът, докато ми инжектираше антирадиационен серум. — Но ще издържиш поне още известно време. Достатъчно да се срещнеш със стареца.

— Той какво очаква — доклад ли?

— Предполагам.

— В такъв случай по-добре ми дай нещо да не заспя, дока то го чакам. Имаш ли амфетамин?

— Не смятам, че идеята е добра, лейтенант.

Това ме накара да се разсмея.

— Да, сигурно си прав. Тази гадост не е полезна за здравето.

В края на краищата успях да го убедя да ми даде тетрамет, та да се посъвзема до идването на Карера.

— Лейтенант Ковач.

— Айзък.

Усмивката разцепи белязаното му лице като пукнатина върху черупка на яйце.

— Ковач, негоднико. Знаеш ли колко души съм разпратил по всички краища на полусферата да те търсят?

— Сигурно не повече, отколкото можете да си позволите, сър. — Подпрях се на лакът. — Разтревожих ли ви?

— Най-вече с недисциплинираното си поведение, лейтенант. Двумесечна самоотлъчка, без никакво оправдание. Освен това крайно неясно съобщение: „Захванах се с нещо, което може да спечели тази шибана война. Ще се позабавя.“ И това ако е доклад.

— Достатъчно точен, ако питате мен.

— Така ли е? — той приседна на края на леглото. — Онова там боен кораб ли е?

— Точно така.

— Използваем?

Замислих се.

— Вероятно да, стига да си осигурите помощта на археолозите.

— А какво стана с твоите?

Погледнах към мястото, където лежеше Таня Вардани, завита с тънко, прозрачно полиетиленово покривало. Медикът, който се грижеше за нея, каза, че състоянието й е стабилно, но едва ли ще живее по-дълго от мен.

— Май не мога да разчитам на тях — отвърнах и се закашлях. Карера изчака търпеливо да отмине пристъпът. — Както и всички останали. При вас как е положението?

— Не разполагаме с археолог на борда, ако не броим Сандор Мичел.

— Не го броим. За него археологията е хоби, а не професия. Защо не си осигурихте поне няколко драскачи?

Шнайдер сигурно ви е обяснил с какво се захващате. Помислих и реших да не издавам единствения си източник на информация. Когато ти остане последен пълнител, гледаш да не стреляш по сенки.

— Сигурно сте имали известна представа какво ви чака тук.

Той поклати глава.