Сразени ангели

— Аз чух… — Сучиади преглътна. — Чух ги да крещят. Беше истински ужас. Гибелта на цял един екипаж. Толкова много мъртъвци. Когато бяхме на Приземяване, ти ни обясняваше, че марсианците са имали високоразвита цивилизация. Много по-развита от нашата. Може би повечето от тях са загинали така — от ужасяваща, насилствена смърт.

— Никой не може да каже със сигурност — сви рамене Вардани.

— Дали и от нас не остава нещо подобно, всеки път, когато умрем насилствено?

— Ковач, дрънкаш глупости — Хенд се надигна от леглото с неочаквана енергия. — Всички вие твърде много вярвате на изопачените, античовешки изказвания на тази жена — той посочи Вардани. — Марсианците не са били кой знае колко по-развити от нас. Знаете ли какво видях там? Видях два кораба, чието построяване навярно е струвало милиарди, вкопчени в безплодна борба, която не може да бъде решена вече стотици хиляди години. Какво по-различно от това, с което се занимаваме на Санкция IV? И те са се избивали помежду си също като нас.

— Браво, Хенд! — Вонсава изпляска подигравателно с ръце. — Трябваше да станеш политкомисар. Само че има една малка подробност, която пропусна. Вторият кораб не беше марсиански. Права ли съм, госпожице Вардани? Малка подробност, която преобръща всичко.

Останалите се втренчиха в археоложката. Тя вдигна глава, срещна погледа ми и кимна неохотно.

— Не приличаше на нито една от марсианските машини, които съм виждала — въздъхна. — Или за които съм чела. Изглежда марсианците са воювали с някого другиго.

Стаята се изпълни със смълчано безпокойство. Пробуждането на човека към новото познание.

Не ни е мястото тук.

Бяхме като деца, зарязани от възрастните да играят на детска площадка, а сега изведнъж ни идваше наум, че някой може да се прокрадне до оградата и да ни стори нещо.

— Това са глупости — заяви Хенд. — Марсианската империя се е разпаднала под въздействие на колониални войни, отдавна е установено. Госпожице Вардани, става въпрос за доктрина, възприета от Гилдията.

— Така е, Хенд — презрението в думите й бе убийствено. — И защо, според вас, Гилдията настоява на подобна теория? Кой й плаща за това? Кой решава на какво да учим децата си?

— Но съществуват доказателства…

— Не ми говори за доказателства! — почти изкрещя археоложката. За миг си помислих, че ще се нахвърли върху него. — Ти си един невеж тъпак! Какво знаеш за Гилдията? Хенд, аз се прехранвам с това. Искаш ли да ти кажа колко много „доказателства“ са били скрити, само защото не съвпадат с официалната доктрина на Протектората? Колко изследователи са били опозорени и съсипани, колко изследователски проекти са били осакатени, защото не отговарят на общоприетата линия? Даваш ли си сметка, че канцлерите на Гилдията са марионетки в ръцете на Протектората?

Хенд изглеждаше стреснат и объркан от внезапния й изблик.

— От статистическа гледна точка — промърмори той смутено — шансовете да възникне и еволюира звездна цивилизация…

Но беше все едно да пъхне глава в устата на звяра. Вардани вече бе набрала скорост.

— Ти малоумен ли си, или какво? Или не внимаваше, когато отворихме вратата? Това там бе мигновено прехвърляне на огромно разстояние в пространството! Ами другите машини, които са оставили след себе си? Нима смяташ, че цивилизация с подобни постижения ще се ограничи в няколко стотици светлинни години? Оръжията, които видяхме в действие, са по-бързи от светлината! Нищо чудно тези кораби да идват от другия край на галактиката! Какво знаем ние?

Някой повдигна покривалото и в помещението нахлу светлина отвън. Погледнах към вратата. Беше Тони Луманако, с камуфлажен комбинезон. Отдолу се виждаше мобилен скафандър. Вдигнах ръка.

— Здрасти, Тони. Добре дошъл на нашия малък академичен спор. Чувствай се свободен да задаваш въпроси, когато някой технически термин не ти е ясен.

Лицето на Луманако разцъфна в усмивка.

— Имам синче на Латимер, което мечтае да стане археолог. Казва, че не желаел да тръгва по стъпките на баща си и да се препитава с насилие.

— Това е временно, Тони. Ще го преживее.

— Надявам се. — Тони пристъпи неуверено от крак на крак. — Командирът иска да те види.

— Само мен ли?

— Не. Каза да доведа всички, които са се свестили. Мисля, че е нещо важно.

Зад стените на фибробалона денят постепенно си отиваше. Под смрачаващото се небе лагерът на Карера бе истински модел за контролирана активност.

Двама часовои с гравибайкове кръжаха непрестанно около вратата. Вятърът носеше откъслечни фрази и смях. Други двама стояха при резонаторното оръдие, привидно отпуснати, но нащрек. По-нататък по брега трима или четирима войници бяха разглобили нещо, което наподобяваше генератор на силово поле. Други пренасяха сандъци и контейнери между „Анджин Чандра“ и фибробалоните. Хангарът на „Чандра“ зееше отворен, озарен от бордовите светлини и оттам периодично се подаваше манипулаторна ръка, за да разтовари поредния контейнер.

— Защо още си с мобилния скафандър? — попитах Луманако, докато слизахме към кораба.

Той сви рамене.