Сразени ангели

— Попаднахме под артилерийски обстрел при Районг. Изглежда пак изтичане на информация. Изгубих левия си крак, част от таза, няколко ребра. Имах и рана на лявата ръка.

— Пак си извадил късмет, Тони.

— Е, не беше чак толкова зле. Само дето ще мине доста време, докато заздравее напълно. Докторите казаха, че снарядите им са били натъпкани с карценогени, затова и заздравяването щяло да се забави. — Той се намръщи. — От три седмици съм така. Гадна работа.

— Е, благодаря, че дойде да ни спасиш. Особено като се има предвид в какво състояние бяхме.

— Нищо работа. Пък и вече свикнах с проклетия скафандър. Колко му е да нахлузя още един върху него.

— Сигурно си прав.

Карера ме очакваше под товарната платформа на „Чандра“, облечен с униформата, с която го видях по-рано, и заобиколен от неколцина офицери. Някъде по средата на пътя до „Чандра“ ни застигна някакъв тип с омазнена униформа, който спря и ме загледа с немигащ поглед. Когато отвърнах на погледа му, той се разсмя налудничаво и поклати глава. Непрестанно се чешеше по врата с лявата си ръка и долната му устна бе увиснала и потрепваше. Всъщност цялото му лице се свиваше от мъчителни спазми. Изведнъж се досетих за причината. Жичкоглави тремори.

Сигурно той прочете нещо на лицето ми.

— О, гледай, гледай — промърмори заядливо. — Не си толкова умен, за колкото се мислиш. Обвинения в антихуманизъм, самоотлъчка, знаем и за отношението ти към Картела…

— Млъквай, Ламонт — сряза го Луманако и жичкоглавият подскочи стреснато. Луманако се изхили. — Политкомисар — обясни ми, когато отминахме. — Нали ги знаеш тия шибаняци? Дай им само да плямпат.

— На този изглежда сте му хванали юздите.

— Е, горе-долу — продължаваше да се хили Луманако. — Нямаш представа колко бързо губят интерес към работата си скапаните му копелдаци, когато започват да си включват разни машинки в мозъка. От цял месец не сме имали лекция за „Праведната мисъл“, а досиетата ни са в такова състояние, сякаш са писани от родните ни майки. Така ли е, Ламонт?

Едва сега забелязах, че политкомисарят пристъпва зад нас. Очите му бяха насълзени.

— Да, намери си той майстора при нас — продължи доволно Луманако. Ламонт го изгледа мрачно и се отдалечи. — Помниш ли Фибун и онзи, как му беше името, другия глупак?

— Портило — рекох замислено.

— Да бе, точно. Истински гадове. Но тук нямаме такива проблеми. Достатъчно е да му покажеш как да си включва имплантантите и после го оставяш да се справя сам. Вълшебна работа, казвам ти. Има моменти, когато стария Ламонт не можеш го откачи от жицата за нищо на света.

— Защо не го оставите на мира? — попита с безразличие Таня Вардани. — Не виждате ли, че съвсем е изкукуригал.

Луманако я погледна учудено.

— Цивилна? — попита ме той.

Кимнах.

— Нещо такова. Тя е, хм… командирована.

— Ах, така ли било?

Карера изглежда бе приключил с рапорта, защото когато се приближихме, офицерите започнаха да се разпръсват. Той кимна на Луманако.

— Благодаря, сержант. Стори ли ми се, или Ламонт ви създаваше някакви проблеми?

Луманако разцъфна в хищна усмивка.

— Нищо, за което по-късно да съжалява, сър. Но май е дошло време да го промием отново.

— Ще обмисля предложението, сержант.

— Да, сър.

— А междувременно… — Карера премести поглед към мен. — Лейтенант Ковач, има някои…

— Само за момент, командире — прекъсна го Хенд, заел наперена поза. Карера млъкна и го погледна въпросително.

— Да?

— Уверен съм, че знаете кой съм, командире. Както и аз съм наясно с интригите в Приземяване, които са ви довели тук. Може би не си давате сметка обаче за това, че сте бил измамен от хората, които са ви пратили.

Карера ме погледна и повдигна вежди. Свих рамене.

— Не, грешите — отвърна той с любезен тон. — Давам си съвсем ясна сметка, че вашите колеги от „Мандрейк“ са спестили голяма част от истината. Честно казано, не очаквах друго. — Хенд го гледаше мълчаливо. — Но както и да е — продължи Карера, — въпросът с истината не ме интересува особено. По-важното е, че съм добре заплатен.

— Дали са ви по-малко, отколкото би трябвало — произнесе Хенд със забележителна бързина. — Моята бизнес операция тук е одобрена от Картела.

— Вече не. Хенд, опасявам се, че алчните ви приятелчета са ви продали.

— И точно в това им е грешката, командире. Не виждам обаче причина да я споделяте с тях. Повярвайте ми, нямам никакво желание разплатата да попадне не по адресата си.

— Заплашвате ли ме? — подсмихна се Карера.

— Не виждам причини да гледаме на…

— Попитах ви дали ме заплашвате — повтори с настойчив тон Карера. — Очаквам ясен отговор — да или не?

Хенд въздъхна.

— Нека кажем само, че съществуват сили, на които мога да разчитам и за които моите колеги не са се досетили. Или по-скоро, не са ги оценили подобаващо.

— Да. Забравих, че сте вярващ. — Карера изглежда се забавляваше от разговора. — Хоган, нали? Вие вярвате в тези неща. Духовните сили? Но май не можете да ги наемате като войници.

Луманако се изхили.

Хенд въздъхна отново.

— Командире, това, в което вярвам, е, че и двамата сме цивилизовани хора и…

Бластерът го накара да млъкне.