Помещението бе тясно, но вътре цареше безупречен ред. На пода бе положена гравикойка с изключена тяга, до нея имаше миниатюрно бюро, върху което се мъдреше статуетка от Дом Хън. Още една маса бе поставена в отсрещния ъгъл и върху нея имаше холопроектор. Една от стените бе заета от холопейзаж от Адорацион, изгрев над зелени хълмове. Другата бе заета от семейна снимка — тъмнокожата съпруга на Карера, обгърнала нежно широките му рамене, и трите му деца. На снимката командирът на Клина изглеждаше безмерно щастлив, но „ръкавът“ който носеше, бе по-стар от сегашния.
До масата забелязах спартански на вид железен стол и го дръпнах. Карера ме изгледа, докато сядах, и застана пред мен със скръстени ръце.
— Били сме си скоро у дома? — подхвърлих, гледайки семейната холография.
— Не чак толкова скоро — отвърна той със замислено изражение. — Ковач, ти знаеше много добре, че Сучиади се издирва от Клина.
— Не знаех обаче, че
Той се усмихна.
— Добър опит. Моите приятелчета от корпорацията ме снабдиха с гениите кодове на всички бойни „ръкави“. Ужасно държаха да разбера, че Хенд е наел на работа военнопрестъпник. Смятаха, че така ще ме заинтригуват допълнително, и успяха.
— Военнопрестъпник, значи — повторих, докато се оглеждах. — Интересен термин за някой, който престъпва Декатьорския умиротворителен пакт.
— Сучиади е убил един от моите офицери. Офицер, при когото е бил на пряко подчинение. Според бойния устав това се определя като престъпление.
— Един офицер? Вьотин? — Не разбирах защо споря, освен може би по инерция. — О, стига, ти би ли приел заповеди от него?
— За щастие не ми се налага. Но неговият взвод му е бил фанатично предан. Вьотин беше добър войник.
— Айзък, не току-така го наричаха Кучето.
— Войната не е състезание…
— По популярност — довърших вместо него. — Чувал съм го и друг път. Вьотин беше гадняр и ти го знаеш. Ако Сучиади го е изпържил, навярно е имал уважителна причина.
— Причините невинаги ти дават право, лейтенант Ковач — странно, но гласът му изглеждаше поомекнал. — Джошуа Кемп също има причини да действа по своя начин и от негова гледна точка те са напълно уважителни. Това не значи, че е прав.
— Трябва да внимаваш какво приказваш, Айзък. Могат да те арестуват за подобни сравнения.
— Съмнявам се. Нали видя Ламонт?
— Аха.
Между нас се възцари мълчание.
— И тъй — рекох накрая, — смяташ да пратиш Сучиади на анатомизатора.
— Имам ли друг избор?
Разглеждах го мълчаливо.
— Ние сме Клинът, лейтенант. Знаеш какво означава това. — В гласа му се долавяше напрежение. Не разбирах само кого от двама ни се опитва да убеждава. — Ти си се клел във вярност, както и всички останали. Трябва да бъдем обединени пред лицето на хаоса и другите да го знаят. Да са наясно, че не могат да постъпват така с нас. Ако искаме да действаме ефективно, трябва да всяваме страх. Без него сме изложени на разложение.
— Щом казваш — затворих уморено очи.
— Не искам от теб да присъстваш.
— Съмнявам се, че ще има свободни места.
Бях затворил очи, но го чух да се движи. Когато ги отворих, открих, че се е надвесил над мен, опрял длани на масата, и лицето му е изкривено от гняв.
— Крайно време е да млъкнеш, Ковач. Забранявам ти да се държиш по този начин. — Той отстъпи назад и се изпъна. — Няма да ти позволя да сложиш кръст на кариерата си. Ти си способен офицер, лейтенант. Умееш да печелиш доверието на хората, имаш голям боен опит.
— Благодаря.
— Присмивай ми се колкото щеш. Това е факт.
— Това е
— Така е — кимна той. — Вие с Вьотин имахте сходни психопрофили. Ако не ми вярваш, мога да ти покажа заключението на нашите психолози. Същият градиент на Кемерич, същият коефициент на интелигентност, сходен емпатичен диапазон. За всеки лаик вие щяхте да сте едно и също лице.
— Да, само че той е мъртъв. Разлика, която дори лаикът би забелязал.
— Е, може да не сте били толкова еднакви в емпатично отношение. Емисарската школовка ти е помогнала да опознаеш Сучиади и най-вече да не го подценяваш. Сигурно щеше да се справиш с него по-добре от Вьотин.
— И какво излиза, Сучиади е сгрешил, защото е бил подценен от Вьотин? И това ако е причина да бъде изтезаван до смърт.
Той спря да крачи из кабината и се втренчи в мен.
— Лейтенант Ковач, струва ми се, че бях пределно ясен. Въпросът с екзекуцията на Сучиади не подлежи на обсъждане. Той е убил двама мои войници и утре призори присъдата ще бъде приведена в изпълнение. Може да не ми се нрави…
— Колко състрадателно от твоя страна.
Той не ми обърна внимание.
— … но това трябва да бъде извършено и аз ще го направя. А ти, ако си знаеш интересите, ще ме подкрепиш.
— Или какво? — отвърнах малко по-рязко, отколкото възнамерявах. Усещах, че изпускам инициативата в разговора.
— Какво каза?
— Попитах, какво ще стане с мен, ако откажа да те подкрепя?