Сразени ангели

Насочваха се със смайваща увереност право към нервните центрове и забиваха през дрехи и кожа тъничките си пипала.

ИГРАТА…

Жилата им потъваха надълбоко.

… СВЪРШИ.

38.

Нямаше никаква причина адреналинът в кръвта ми да е по-малко, отколкото при другите, но прогресиращата лъчева болест бе намалила способностите на моя „ръкав“ да реагира със съответното количество стресови хормони. Инхибиторите действаха съответстващо. Почувствах как по тялото ми преминават слаби конвулсии, които по-скоро приличаха на изтръпване и стигнаха колкото да ме повалят на коляно.

Маорските „ръкави“ бяха в далеч по-боеспособно състояние и затова го понесоха по-тежко. Дьопре и Сучиади се олюляха и рухнаха на пясъка, сякаш бяха простреляни с парализатори. Вонсава успя да контролира падането си и се претърколи на една страна, ококорила очи.

Таня Вардани продължаваше да стои със замаян вид.

— Благодаря ви, господа — обърна се Карера към войниците при минохвъргачката. — Чудесно попадение.

Неврални неутрализатори. Последният хит в овладяването на разбеснели се тълпи. Само преди няколко години вдигнаха колониалното ембарго от тях. Веднъж, в качеството си на местен военен съветник, бях наблюдавал ефекта им върху тълпа в Индигоград. Но никога досега не се бях подлагал на въздействието им.

„Охлаждане на емоциите — обясни ми тогава един млад ентусиазиран офицер. — Ето от какво се нуждаят. Колкото повече адреналин изливаш, толкова по-голямо количество инхибитори ти натъпкват тези машинки. Ако прекалиш с гнева, току-виж накрая ти спряло сърцето. Трябва да си истински дзенбудист, за да не ти подействат. Но такива не се срещат в бунтарски тълпи, нали?“

Опитах се да запазя пълно спокойствие и прогоних всякакви емоции от мислите си. Паяците висяха върху мен, но бяха престанали да ме жилят.

— По дяволите, лейтенант, тези гадинки май те харесаха.

Луманако стоеше до мен и се хилеше. Сигурно носеше маркер, та паяците се държаха на почтително разстояние от него и не го закачаха. Вдясно от него Карера се движеше в подобна зона на неприкосновеност. Огледах се и видях, че останалите офицери също са недосегаеми за неутрализаторите.

Много хитро, наистина.

Зад тях политкомисарят Ламонт ни сочеше с пръст и се хилеше.

Какво пък. Не можех да го виня.

— Да, време е да те почистим, Ковач — съгласи се Карера. — Ще ни извиниш, но нямаше друг начин да задържим този престъпник. — Той посочи Сучиади.

„Всъщност, Карера, би могъл да ни упоиш всички накуп, докато бяхме във фибробалона. Но нямаше да е достатъчно драматично, нито щеше да притежава нужната показност, която е неотменна част от всяко наказание, налагано от Клина на предателите, нали?“

Мисъл, която ме споходи като вледеняващ полъх.

Побързах да я прогоня, преди да се е превърнала в страх, гняв, или някакво друго силно чувство.

— За какво, по дяволите, говориш, Айзък? — реших да играя на неинформиран.

— Този човек — продължи Карера — ти се е представил за Жиан Жианпин. В действителност той се казва Маркус Сучиади и се издирва за престъпления срещу служители на Клина.

— Така е — потвърди засмяно Луманако. — Тази гадина утрепа лейтенант Вьотин и сержанта на неговия взвод.

— Вьотин? — погледнах към Карера. — Не го ли пратихте на Бункинари?

— Да, така беше — потвърди Карера, без да сваля поглед от сгърченото тяло на Сучиади. За миг си помислих, че ще го застреля. — И там този негодник първо отказал да му се подчини, а сетне му видял сметката с фотонера. Убил го и му изгорил „колодата“. Сержант Брадуел се опитал да му попречи и бил третиран по същия начин. Още двама от хората ми получили увреждания на „ръкавите“ си, докато овладеят този маниак.

— Никой не може да се измъкне след подобно престъпление — добави Луманако. — Нали така, лейтенант? Не можем да позволим да ни избиват безнаказано. Анатомизатор за него.

— Наистина ли? — не свалях поглед от Карера.

— Щом ти казвам. Разполагаме с очевидци. Случаят е приключен.

Сучиади се размърда като смачкано насекомо.

Почистиха ме от паяците с дезактиваторна метла и ги събраха в специален контейнер. Карера ми подаде маркер и настъпващите към мен паяци изгубиха интерес.

— А сега, време е за доклад — рече той и ми кимна към „Чандра“.

Доскорошните ми спътници бяха отведени обратно във фибробалона. Никой от тях не направи — нито имаше тази възможност — какъвто и да било опит да се съпротивлява. Войниците от минохвъргачката продължиха да събират разпилените по пясъка неутрализатори.

Сучиади ми хвърли поглед, докато го отвеждаха. Видях, че едва забележимо поклаща глава.

Нямаше смисъл да ме предупреждава. И без това едва пристъпвах, та се наложи Карера да ми помага, докато се изкачвах по стълбичката на кораба. Прекосихме няколко коридора и се озовахме в малка кабина.

— Сядай, лейтенант. Ако си намериш място.