Сразени ангели

Карера вероятно го бе нагласил на широк разряд — почти невъзможно е да се получи толкова обширно поражение от малък ултракомпактен модел като този, който стискаше в ръката си. Дулото му, разперено като плавник на риба, едва се показваше между палеца и показалеца.

Никакъв откат, никакъв блясък, нито ударна сила. Само пукот и Хенд продължаваше да стои до мен, със зейнала дупка в корема. Той премигна, сетне изглежда долови миризмата на изпечените си черва и сведе бавно поглед надолу. От гърлото му се изтръгна сподавено стенание, което можеше да се дължи както на болка, така и на уплаха.

Ултракомпактните се нуждаят от известно време, за да презаредят, но не беше необходимо да прибягвам до периферното си зрение, за да осъзная, че всякакви опити да се нахвърля срещу Карера са обречени на провал. Луманако стоеше до мен, а офицерите от рапорта въобще не се бяха разпръснали — просто се бяха отдалечили на няколко крачки, за да ни сторят място.

Много хитро.

Хенд се олюля, продължавайки да стене, след това се свлече на колене. Някаква гадна част от съзнанието ми жадуваше да се изхили. Той опря длани в димящата си рана.

— Сгреши отново — произнесе Карера, надвесен над него. Тонът му не се бе променил след изстрела. — Аз не съм цивилизован човек, Хенд. Аз съм войник. Професионален убиец, нает от хора като теб. За теб също не зная какъв си, но изглежда в „Мандрейк“ смятат, че песента ти е изпята.

Звукът, който Хенд издаде, наподобяваше писък. Карера се обърна към мен.

— Успокой се, Ковач. Само не ми казвай, че не си искал да го направиш.

— Веднъж или два пъти — признах неохотно. — Накрая сигурно щях да успея.

— Е, вече не е необходимо.

Хенд тупна на една страна и продължи да се гърчи. Говореше нещо нечленоразделно. Забелязах с периферното си зрение няколко фигури да се приближават отзад. Сучиади и… Таня Вардани.

Карера им махна да си останат по местата.

— Не трябваше… да… го правиш — успя да промълви най-сетне Хенд. Той вдигна лявата си ръка към Карера, разтворил пръсти. Приклекнах до него и се наведох към сгърчено то му от болка лице.

— Какво казва? — попита командирът на Клина.

— Мисля, че те проклина — рекох.

— О, съвсем обяснимо, имайки предвид обстоятелствата. Но от друга страна… — Карера отмести крак назад и изрита Хенд в хълбока. Чиновникът нададе нов болезнен вик и отново се сви. — Не виждам смисъл да слушаме подобни глупости. Сержант.

Луманако пристъпи напред.

— Да, сър?

— Ножът, ако обичаш.

— Да, сър.

Затова го уважавам Карера — никога не е искал някой от подчинените да върши работа, която той самият не би свършил. Той взе виброножа от Луманако и изрита Хенд отново, преобръщайки го по корем в пясъка. Виковете на чиновника преминаха в сподавена кашлица и мъчителни стенания. Карера коленичи върху гърба му и започна да реже.

Още щом почувства проникващото острие в тила си, Хенд запищя с обновени усилия, но миг по-късно, когато ножът прекъсна гръбначния му стълб, той клюмна и замлъкна.

— Така е по-добре — отбеляза спокойно Карера.

Вторият разрез в основата на тила стана далеч по-елегантно, отколкото бих очаквал при подобни обстоятелства. Когато свърши, Карера изключи ножа, избърса го грижливо в дрехите на Хенд и се изправи. Подаде на Луманако ножа и парчето от шийния прешлен.

— Благодаря, сержант. Дай го на Хамад и му кажи да го пази като зеницата на окото си. Току-що спечелихме допълнителна награда.

— Да, сър — Луманако плъзна поглед по околните. — Ами… ъъъ?…

— О, да — Карера вдигна ръка. Лицето му изведнъж придоби уморен вид. — Това.

Ръката му падна надолу, сякаш беше парализирана.

Откъм зейналата паст на хангара долетя пукот, като от електрически разрив. Вдигнах глава, тъкмо навреме да видя как във въздуха се издига нещо, наподобяващо компактна ескадрила от нанокоптери. Почти веднага се досетих интуитивно какво ще последва, но бях завладян от някакво странно спокойствие и безразличие, което вероятно се дължеше на последиците от лъчевата болест и отслабващия ефект на тетрамета. Успях само да погледна към Сучиади. Той забеляза, че го гледам, и устата му се сгърчи. И той като мен знаеше. Сякаш някой бе изписал с големи, червени букви на екрана пред нас.

ИГРАТА…

И тогава от небето заваляха паяци.

Не точно, но приличаше на нещо подобно. Бяха вдигнали дулото на минохвъргачката за умиротворяване на тълпи право нагоре и бяха изстреляли ограничен по сила заряд. Сивкавите неутрализатори, с размери на пестник, се разпръснаха в кръг с диаметър двайсетина метра. Някои от тях тупнаха върху корпуса на кораба и се плъзнаха с тихо стържене надолу. Други се озоваха в пясъка, където образуваха малки кратери, от които се измъкваха припряно. Кой знае защо ми напомняха за крабовете от тропическия рай на Таня Вардани.

Само дето бяха хиляди.

ИГРАТА…

Падаха по главите и раменете ни, меки, като детски играчки и се закачваха там.

Пълзяха към нас по пясъка и се катереха по краката ни.

Понасяха равнодушно удари и отърсване и отново се връщаха. Сучиади успя да се отърве от няколко, но само за кратко.