Сразени ангели

— Ще информирам хората си, че съзнателно си се опитал да прикриеш Сучиади.

— Това обвинение ли е?

— Засега неофициално. Не ме интересува дали си го направил, всъщност зная, че си го направил, но не ме интересува. Трябва да се грижа за реда и дисциплината, а справедливостта е неотменна част от тях. Съобрази се с това и ще получиш повишение, плюс нов отряд. Прекрачиш ли линията, ще бъдеш следващият пример за назидание.

— Луманако и Куок няма да го харесат.

— Така е. Но и те са войници от Клина и ще направят каквото се иска от тях.

— Толкова по въпроса за вдъхновената лоялност.

— Лоялността е валута като всяка друга. Харчиш каквото си спечелил. Но да оставя ненаказан един убиец на офицер от Клина, е повече, отколкото бих могъл да си позволя. — Той отново се облегна на бюрото. Имаше някаква безапелационна твърдост в позата му, каквато бях виждал в заключителната част на важни съвещания. — Ковач, разбери ме, не искам да те загубя, нито да обърквам войниците, които вярват в теб. Но в края на краищата Клинът е повече от хората, които го създават. Не можем да си позволим вътрешни раздори.

Разглеждах го внимателно. Напомняше ми за онзи Карера от пробива на правителствената армия при Шалайското дефиле, когато кемпистските парашутисти се сипеха върху ни като първи сняг. И тогава нямаше накъде да отстъпваме. Въпреки че противникът разполагаше с огромно числено превъзходство, Карера нареди да задържим позициите си на всяка цена. Два часа по-късно, когато атаката на врага бе на изчерпване, ние на свой ред преминахме в контраатака, а паникьосаните началници на десанта наредиха на хората си да отстъпят. Когато битката приключи, цялото Шалайско дефиле беше покрито с трупове на кемписти, а Клинът бе загубил не повече от двайсетина души.

Той се наведе към мен. Гневът му сякаш се бе изпарил.

— Струва ми се, че бях пределно ясен, лейтенант. Всеки от нас в един или друг момент трябва да пожертва нещо. Може да не ни харесва, но това е цената на членството в Клина.

Кимнах.

— Значи си готов да го преглътнеш?

— Аз умирам, Айзък. Единственото, за което съм готов сега, е да поспя.

— Разбирам. Няма да те задържам повече. А сега… — Той махна с ръка към инфохолограмата и тя се изпълни с данни. Опитах се да се съсредоточа. — Щурмовият отряд е следвал екстраполация на изходната траектория на „Наджини“ и се е озовал доста близо до доковия хангар, през който сте проникнали. Луманако докладва, че не е забелязал каквито и да било уреди за затваряне на дока. Въпросът е как сте влезли?

— Ами, когато отидохме там, той беше отворен — нямах сили да измислям нови лъжи, пък и при разпит можеха да измъкнат от мен цялата информация. — Ние също не видяхме уреди за управление на дока.

— На боен кораб? Трудно ми е да повярвам.

— Айзък, този кораб разполага със силов щит, който се вдига на два километра пред корпуса. За какво, по дяволите, им е необходимо да затварят доковия хангар?

— Ти видя ли го?

— Да. При това в действие.

— Хм. — Той размърда пръсти и нанесе някои корекции в инфоколонката. — Пуснахме вътре автоматични сонди, които са открили следите ви на три километра навътре в кораба. Но щурмовата група ви е намерила съвсем близо до изхода. Доста сте се поразходили — той ме погледна внимателно.

— Не и аз. Някои от другите. Не съм следил кой къде е бил.

— Не ми прилича на организирана експедиция.

— Ами, не беше — отвърнах нехайно. — Айзък, не разбираш ли? Ние всички бяхме малко шашнати от това, което виждахме. Иди там и ще го почувстваш.

— Може би си прав — той се поколеба, сетне продължи. Видели сте и някакви… призраци?

Свих рамене с престорено безразличие, но мислите ми се гонеха трескаво.

— Видяхме нещо. Все още не зная какво точно. Подслушвал си гостите си, Айзък?

Той се усмихна извинително.

— Прихващам разни навици от Ламонт. Той изгуби интерес към слухтенето, но ми остави в наследство екипировката си. Според медицинския доклад — той посочи инфоколонката, — всички показвате симптоми на тежко парализиране. Освен теб и Сън, очевидно…

— Да, Сън се застреля. Ние… — Кой знае защо ми се струваше невъзможно да го обясня. Все едно да повдигна на плещите си непосилна тежест. Последните мигове на марсианския кораб бяха обгърнати със спомена за непоносима болка и за писъците на екипажа. Как да разкажеш за това на човек като Карера? Как да проникнеш зад непробиваемата обшивка на неговата вяра? Как да му предадеш онова усещане за странна реалност…

Реалност? Изведнъж ме проряза съмнение.

Така ли беше? Каква част от онова, което си спомнях, бе неподправен факт?

Не, почакай. Емисарските спомени…

Действително ли всичко беше толкова страшно? Хенд започна пръв и аз му повярвах. Поддадох се на паниката му. Хенд, хоганът. Хенд, религиозният маниак. Кога друг път му се бях доверявал за нещо?

Защо въобще му повярвах?

Сън. Сграбчих този факт. Сън знаеше. Тя видя какво назрява и предпочете да се самоубие, вместо да присъства на него.

Карера ме гледаше със странно изражение.

— Да?

Ти и Сън…