— Това е нещо като киберхирург — заговорих бавно. — Препрограмиране. Сканира цялото тяло и картографира нервната система. Измерва нейната издръжливост. После задейства разслояващата програма.
— Разслояващата програма? — повтори тя неразбиращо.
— Програма, която го разслоява на части. Отделя кожата, изстъргва подкожната тъкан, натрошава костите — върнах се отново към спомените. — Изкормва, сварява очите в очниците, разбива зъбите и пъха сонди в нервите.
Тя трепваше при всяка моя дума.
— И през цялото време го държи жив. Спира веднага, щом организмът заплаши да изпадне в шок. Дава стимулиращи средства, ако е необходимо, обезболяващи дори.
Странно, но докато говорех, имах усещането, че между нас се е появил и пети човек. Някой невидим, клекнал до мен, който от време на време стиска натрошената ми лакътна става.
— И колко време продължава това? — попита Дьопре.
— Зависи. Може и цял ден. Но трябва да приключи до залез-слънце. Част от ритуала. Ако никой не го прекрати по-рано, машината отделя черепа от тялото надвечер. Това обикновено е достатъчно. — Не исках да говоря, думите сами излизаха от устата ми. — Офицерите и сержантите по правило имат право да поискат да бъде гласуван от присъстващите coup de grâce
6, но това може да стане едва късно следобед, дори ако всички са съгласни, че екзекуцията трябва да бъде прекратена. Не могат да си позволят да размекват дисциплината. Даже тогава все ще се намери някой да гласува против.— Сучиади е убил взводен командир от Клина — припомни Вонсава. — Съмнявам се, че може да разчита на пощада.
— Той е отслабнал — рече с надежда Вардани. — Лъчевата болест…
— Не — прекъснах я, докато се опитвах да размърдам дясната си ръка. — Маорските „ръкави“ издържат на радиация. Създадени са за бой в подобни условия.
— Но неврости…
Поклатих глава.
— Забрави. Машината ще се адаптира, ще настрои болкопредизвикващата система и ще неутрализира невростимулаторите.
— И тогава той ще умре.
— Не, няма да умре. Точно това ти обяснявам.
Никой не взе думата след това.
Пристигнаха двама медици — единият от мъжете, които ме бяха докарали по-рано през деня, и жена със сурово лице. Те прегледаха ръката ми компетентно, но мълчаливо и сякаш не забелязаха неутрализатора. Използваха ултрарезонаторен микрокомплект, за да разделят натрошените фрагменти на костта, и инжектираха между тях биостимулиращ гел, свързан чрез тънки нишки с прикрепения към кожата ми микрочип, който трябваше да управлява процеса на заздравяване. „Никакво губене на време. Отново и веднага в строя, войнико.“
— След няколко дни — обясни жената, докато отлепяше ендорфиновата лепенка от сгъвката на лакътя ми. — Почистихме назъбените краища на костта, така че ще можете да свивате ръката. Ще ви боли и това е предупреждение да не я претоварвате.
След няколко дни. След няколко дни ще съм щастлив, ако този „ръкав“ още диша. Случайно или не, но си спомних за докторката от орбиталната болница.
— Благодаря — едва намерих сили да промърморя. Приклекнал до мен, мъжът стягаше лакътя ми в лонгета. Превръзката бе топла и някак уютна.
— Ти от обслужващия персонал на анатомизатора ли си? — попитах.
Той ме погледна уплашено.
— Не. Там са от сканиращия отдел…
— Приключихме тук, Мартин — сряза го жената. — Време е да вървим.
— Да — кимна той и се зае да прибира нещата си в раницата. Наблюдавах как инструментите и прозрачните пликчета с медикаментозни лепенки изчезват вътре едни след други.
— Ей, Мартин — рекох. — Остави ми няколко приспивателни лепенки. Исках да подремна тая нощ.
— Ами…
Жената се покашля.
— Мартин, не можем…
— О, я млъквай, ако обичаш! — кресна й той с неочаквана злоба. Емисарската школовка ми подсказа, че е време да действам. Пресегнах се зад гърба му и бръкнах в раницата. — Не си по-старша от мен, Зейнеб! Ще правя каквото си искам, а ти…
— Успокой се — промърморих. — Сам си ги взех.
Двамата медици се втренчиха в мен. Вдигнах една ендорфинова лепенка, която държах в лявата си ръка. Усмивката ми бе умиротворяваща.
— Не се безпокойте, няма да прекалявам.
— Ваша работа — отвърна през зъби жената. — Сър.
— Зейнеб, казах ти да мълчиш! — Мартин събра набързо остатъците от екипировката и стисна раницата под мишница. — Не повече от три едновременно — рече ми той. — Така ще ти е по-лесно да преживееш… онова, което става около теб — довърши той и преглътна уплашено.
— Благодаря ти.
На излизане Зейнеб спря при покривалото и ме изгледа продължително. Устата й беше сгърчена. Промърмори нещо, но твърде тихо, за да го чуя. Мартин вдигна ръка, сякаш я призоваваше да се успокои, и те напуснаха фибробалона. Сведох поглед към кожните лепенки в ръката ми.
— Това ли е твоето решение? — попита Вардани с хладен глас. — Да се натъпчеш с лекарства, за да издържиш на шоуто?
— Да имаш по-добра идея?
Тя извърна глава.
— В такъв случай слизай от шибаното минаре, на което си се възкачила, и престани да се правиш на праведна.
— Бихме могли…