Сразени ангели

Луманако бе въоръжен с личен интерфейсен автомат, стандартен армейски бластер и виброножа, който снощи бе подал на Карера. Разрязах му дрехите и се заех с костюма отдолу. Беше последна дума на техниката — след изключване сам се разкопчаваше. Петнайсет секунди и малко неуверената помощ от страна на Вонсава бяха достатъчни да разкача задвижващите механизми на гърба и крайниците и да разкопчая екзоскелета. Луманако лежеше неподвижно, с разпрано гърло и разперени ръце върху щръкналите нагоре фибронишки на костюма. Напомняше ми за разкъсаните трупове от крайбрежието на Хирата.

— Помогни ми да го преобърна…

Чух някой да повръща зад мен. Обърнах се и открих, че Дьопре се е изправил. Той премигна няколко пъти и най-сетне сполучи да ме фокусира.

— Ковач. Ти ли… — погледът му падна върху Луманако. — Добра работа. А сега, имаш ли нещо против да споделиш плановете си с нас?

Тласнах за последен път трупа на Луманако и той се изхлузи от костюма.

— Планът е съвсем простичък, Люк. Смятам да убия Сучиади и всички останали навън. Докато се занимавам с това, искам да проникнеш в „Чандра“ и да го прочистиш от нежелани пътници. Ето, вземи това — хвърлих му бластера. — Нещо друго ще ти трябва ли?

Той поклати глава.

— Нищо, освен ножа. И лекарства. Най-вече тетрамет.

— Под моето легло. — Пъхнах крака в костюма, без да си давам труда да се събличам, и се заех да пристягам презрамките. Не ми беше съвсем по мярка, но сега не бе време да съм придирчив. Пък и Луманако бе по-едър от мен и сервоусилващите подплънки щяха да се задействат и през дрехите. — Тръгваме заедно.

— И аз идвам — заяви с мрачна решителност Вонсава.

— Не, ти оставаш — закопчах последната презрамка и се заех с ръкавите. — Трябваш ми цяла и невредима — ти си единствената, която можеш да вдигнеш кораба. И недей да спориш, само така можем да се измъкнем оттук. От теб се иска да останеш жива.

Писъците на Сучиади бяха утихнали до полуживотински стенания. Усетих нарастваща тревога. Ако машината реши, че е настъпило време да поспре и да даде възможност на жертвата да се възстанови, хората от задните редици могат да си отдъхнат за по една цигара. Включих задвижващите механизми, докато Вонсава закопчаваше презрамките на левия ми крак, и по-скоро почувствах, отколкото чух пробуждащите се сервоусилватели. Сгънах ръце — потискайки рязката болка в строшения си лакът — и усетих стаената мощ на екзоскелета.

Болничните мобилни костюми са конструирани и програмирани да са съразмерни, поне приблизително, на човешката сила и движения, като същевременно щадят увредените участъци и внимават никоя друга част от тялото да не се претовари отвъд допустимите граници. В повечето случаи са въведени ограничения, за да попречат на възстановяващия се глупак да стори нещо, което не е полезно за здравето му.

Армейските обикновено не действат по този начин.

Напрегнах тяло и костюмът ме изправи на крака. Помислих за удар на нивото на слабините и костюмът отправи ритник, който би могъл да огъне стомана. Дълъг прав с лявата ръка. Костюмът го нанесе право във въображаемата цел с точността на невростимулатор. Приклекнах и се изправих бавно, защото в противен случай сервоусилвателите щяха да ме изстрелят на пет метра над земята. Пресегнах се и с машинна точност дръпнах интерфейсния автомат на Луманако с дясната си ръка. Върху ретиновия ми дисплей се появи колонка от цифри — имплантантите бяха разчели Клиновия код. Мигаща червена светлинна в „иконата“ на пълнителя — вече знаех с какво е зареден автоматът. Експлозивни проектили с плазмена сърцевина. Разрушителен заряд.

Отвън машината отново върна Сучиади към писъците. Сега обаче гласът му бе значително по-дрезгав. На този фон едва се долавяха сподавени възклицания. Публиката се забавляваше.

— Да не забравиш ножа — рекох на Дьопре.

40.

Навън бе чудесен ден.

Слънцето грееше приятно и лъчите му се отразяваха от корпуса на кораба. Откъм морето духаше слаб ветрец, който вдигаше снежнобели зайчета върху вълните. Сучиади крещеше в мъчителна агония под безгрижното синьо небе.

Погледнах към брега и открих, че са издигнали метална конструкция със седалки около анатомизатора. Само върхът на машината стърчеше над горния ред зрители. Невростимулираното ми зрение мярна манипулаторна ръка с пинцети, която отделяше едва забележима нишка от тялото на нещастника. Последва нов писък. Извърнах глава.

„Ще се справиш. Същото беше, когато трябваше да закърпиш Джими де Сото на бойното поле и сетне да го изнесеш.“

— Да вървим към оръжейната — прошепнах и двамата с Дьопре заслизахме към брега и далечния край на „Анджин Чандра“, стараейки се да сме извън периферното полезрение на ветераните от Клина. Спомних си какво са ни учили в часовете по незабележимо прокрадване. Движи се плавно, дишай леко. Премахни всичко, което може да предизвика вниманието на противника. Само след половин минута корпусът на „Чандра“ се изправи между нас и зрителите.