Сразени ангели

Вторият скафандър вече се извръщаше, когато стигнах до него с един-единствен скок. Вдигнах крак и го изритах в гърдите, притискайки го към корпуса на гравибъгито. Сграбчих го за ръката, извих я назад и го гръмнах от упор през шлема.

Нещо ме блъсна отзад в костюма и ме събори на пясъка. Един от войниците без скафандри се бе прокраднал от другата страна, с пистолет в ръка. Интерфейсният автомат сам повдигна ръката ми нагоре и краткият откос го повали. Най-сетне писък, който да се присъедини към този на Сучиади. Затворих лицевото стъкло и сгънах крака. Екзоскелетът ме вдигна в миг от пясъка. Лъч от фотонер изпепели мястото, на което лежах допреди секунда. Проследих го до източника му и пуснах няколко куршума. Стрелецът отхвърча назад от ударите и взривната вълна на проектилите.

Последният опита да ме неутрализира от близка дистанция, като блокира с длани дулото на автомата и го насочи нагоре, и същевременно нанесе удар с крак. Отличен ход срещу невъоръжен противник, но не и в този случай. Кракът му отскочи от мобилния костюм и той изгуби равновесие. Извъртях се и на свой ред го изритах с цялата сила, на която бе способен екзоскелетът.

Направо му скърших гръбнака.

Нещо изтропа върху бронята на гравибъгито. Погледнах към брега и зърнах фигури, които напускаха набързо пригодения амфитеатър, насочили оръжията си към мен. Пуснах един откос по-скоро рефлекторно, сетне скочих на седалката на гравибъгито.

Контролните системи се пробудиха още при първото докосване на таблото — светлинки и колонки от информация под дебелите бронирани стъкла на мониторите. Включих двигателите, вдигнах гравибайка на около половин метър от земята и го извъртях към брега — право срещу настъпващия авангард на Клина. Влязох в подсистемата за избор на оръжие.

— … уоууу, уоууу, УОУУУУ! — запяха едновременно ракетните установки и на лицето ми разцъфна усмивка.

Експлозивите не са кой знае колко ефикасни при сражение във вакуум. Липсва ударна вълна, а енергията, която се отделя, се разпилява бързо. Конвенционалните експлозиви са почти безполезни срещу противник, облечен в скафандър, а атомните оръжия нямат приложение при близък бой. В подобни условия е необходимо някое по-интелигентно оръжие.

Пакетите от „умни“ шрапнели оставяха сдвоени димни следи между войниците на брега, докато локаторите им изчисляваха с микросекундна точност траекторията до мястото, където органичните поражения ще са най-значителни. Всеки от взривовете освобождаваше градушка от мономолекулярни шрапнели със заострени краища, които се забиваха надълбоко в плътта на жертвата.

Тъкмо с подобно оръжие беше покосен моят 391-ви взвод само преди два месеца. Тогава Куок изгуби очите си, Еди Мунхарто — крайниците, а аз — рамото.

„Два месеца? А ми се струваше като цяла вечност.“

Онези от войниците, които бяха по-близо до взривовете, буквално се разтваряха в буря от метални частици. Виждах ги как се къпят в кървави пръски и се превръщат в оглозгани от шрапнелите, алени месива. Към по-отдалечените смъртта бе милостива.

Някои от шрапнелените пакети подминаха войниците, достигнаха подпорите на амфитеатъра и избухнаха при сблъсъка с тях. Цялата структура подскочи за миг във въздуха, сетне рухна долу, обхваната в пламъци. Отблясъците от експлозията засияха върху лъскавия корпус на „Анджин Чандра“, а ударната вълна вдигна прашни облаци.

Едва тогава открих, че очите ми са замъглени от сълзи.

Подкарах гравибъгито напред над разровения и окървавен пясък, докато оглеждах за оцелели. В настъпилото затишие след експлозиите двигателят на гравибайка издаваше приятен, мъркащ звук.

Някъде към средата на бойното поле забелязах двама ранени войници да се крият между фибробалоните. Приближих се към тях. Единият бе твърде тежко поразен, за да се интересува от онова, което ставаше около него, при другия шрапнелът бе отнесъл част от лицето и го бе ослепил. Ръката, която вдигна към мен, бе оголена до кост.

— Какво… — чух слабо стенание.

Един изстрел с автомата бе достатъчен да го довърша. Войникът до него едва намери сили да ме прокълне, след което издъхна, задавен от собствената си кръв. Повъртях се над тях още малко, сетне забелязах някакво движение на брега. Друг войник, почти невредим от шрапнелното клане, след като бе пропълзял под търбуха на кораба. Автоматът в ръката ми бе скрит зад контролното табло. Той виждаше само напръскания ми с бронесплав костюм и гравибъгито. Изправи се и поклати объркано глава.

— Ей, кой си ти? — чух го да вика. — И какво е станало тук?

Той зашляпа из плитчините, докато се оглеждаше, сетне отново вдигна поглед към мен. Освободих ключалката на лицевото стъкло.

— Лейтенант Ковач? — извика той учудено. — Кой направи това?

— Ние — отвърнах тихо, макар да заех, че не може да ме чуе. После вдигнах интерфейсния автомат и го приковах с един изстрел към корпуса на кораба.

Движение откъм „Чандра“.