Сразени ангели

Вдигнах лицевото стъкло и изсвирих с уста. Второто бъги се появи иззад скалата, следвано от облак прах. Вонсава се приближи и го приземи с професионална точност до мен. Вардани се измъкна от седалката зад нея. Не ми беше проговаряла, откакто застрелях Ламонт.

— А какво ще правим, ако не се върнеш навреме? — попита ме Вонсава.

Ухилих се.

— Не говори глупости. Ако не успея да се справя с Карера до два часа, въобще не ме чакайте. И без мен го знаете.

После спуснах отново лицевото стъкло и подкарах бъгито.

Усетих преминаването през вратата по внезапното изчезване на гравитацията. Стомахът ми подскочи нагоре, зави ми се свят.

„Ето че се започва отново, Так“.

Карера бе подготвил своя ход.

Една малка червена точица в горния край на дисплея замига тревожно и аз реагирах машинално. Ръцете ми сами извиха кормилото на бъгито, за да ме изправят лице в лице с опасността. Оръжейните системи преминаха в състояние на готовност. Чифт микропрехващачи се стрелнаха от отвора на пусковата установка, насочиха се към приближаващата се ракета и избухнаха почти едновременно. Безшумна бяла светлина върху лицевото стъкло ме заслепи за няколко секунди.

Нямах време да чакам дори толкова. Разтворих крака и се оттласнах от корпуса на бъгито. За миг, когато увиснах в безтегловността на космическото пространство, ме завладя паника. Пресегнах се с лявата ръка и сграбчих ръчката на реактивната рама. Но не я дръпнах.

„Рано е още.“

Бъгито се отдалечаваше от мен, преобръщайки се в космическото пространство, с все още работещ двигател. Прогоних от мислите си представата за бездната, из която се носех, и съсредоточих вниманието си върху неясните очертания на кораба пред мен. Облечен в тъмния, напръскан с бронесплав костюм, с реактивна рама на гърба си, вероятно бях почти невидим под бледата светлина на звездите. Поне докато не задействам реактивната тяга. Стига, разбира се, Карера да не разполагаше с детектори за маса, ала едва ли е имал подръка. При незапалени реактивни двигатели единствената видима цел за него беше бъгито. Вдигнах бавно фотонера и опрях приклада в рамото си. Поех си въздух. Стараех се да не мисля за следващия ход на Карера.

Покажи се, мръснико.

Ах, Так, ти май го очакваш.

А какво са те учили на времето? Не очаквай нищо, за да си готов за всичко.

Ако разполага с необходимото снаряжение, космическият командос няма да разчита на подобни евтини трикове. Съществуват цял набор засичащи устройства, вградени в бойните скафандри и координирани от мънички, но ужасно умни, персонални бойни компютри, които не страдат от човешкия недостатък да се смразяват от ужас само защото летят из безкрайния космос. Както е с всичко останало в наши дни, машината върши по-голямата част от работата.

Не разполагах с достатъчно време да се екипирам с бойния скафандър на Клина, но бях сигурен, че Карера също не е успял. Това означаваше, че носи костюм като този на Луманако и е въоръжен с фотонер.

Въздъхнах и оставих на емисарските сетива да надвият надигащата се в мен тревога, пришпорвани от убийствената доза тетрамет в кръвта ми, и престанах да чакам какво ще се случи.

Е то там!

Едно розово пламъче разцъфна върху тъмния силует на приближаващия се кораб.

Извъртях се леко, доколкото ми позволяваше костюмът и липсата на опорна точка, ориентирах тялото си в посока към мястото на проблясването и включих реактивните двигатели на пълна тяга. Някъде зад мен се появи ярко сияние, което изпълни половината от дисплея ми. Ракетата на Карера се бе взривила в бъгито.

Изключих двигателите и продължих да се нося безшумно към кораба. Усетих, че лицето ми се е разпънало в доволна гримаса. Следата от реактивната струя вероятно се е размила на фона на по-големия взрив от бъгито и сега Карера отново нямаше за какво да се улови. Може би очакваше подобен ход, но не можеше да ме види, а когато се приближа…

Откъм кораба блесна ярък сноп от стрелба с фотонер. Максимално разширен лъч. Карера стреляше напосоки, приблизително зад мястото, където бе засякъл бъгито. Неволно стиснах приклада на фотонера.

„Още не. Не още…“

Нов изстрел с фотонер, по-близо. Гледах как светлината блясва и загасва, блясва и загасва и се стараех да държа оръжието си насочено към източника й. Нямаше смисъл да откривам огън, преди да съм се приближил на по-малко от километър. Още няколко секунди и лъчът на моя фотонер, нагласен на максимална концентрация, щеше да пробие бронесплавта върху костюма на Карера и да изгори лежащата отдолу плът. Ако имах късмет, щях да го уцеля в главата или в гърдите. Но и при други попадения щях да му създам достатъчно неприятности, докато се приближа към него.

Усещах как устните ми се разтягат в зла усмивка.

И тогава космосът около мен изригна в светлина. За един кратък миг си помислих, че екипажът на кораба се е пробудил отново, разгневен от ядрения взрив в непосредствена близост, но после осъзнах какво е това.

„Осветителна ракета, глупако.“