Сразени ангели

Тъмна сянка с познати очертания, в подножието на една от сферите. Рамката на реактивен двигател. Вдигнах фотонера и се прицелих.

— Тя не е била философ, Айзък, а войник.

— Теоретик и нищо повече.

— Спорим върху термини.

Натиснах спусъка. Тънък и ярък сноп проряза мрака на космоса и попадна право в центъра на смътното очертание. Нещо там избухна и се разпадна на части. Устните ми се разтегнаха в усмивка.

Дишане.

Това бе първият знак. Едва доловим шепот откъм слушалките. Потиснато, сподавено дишане.

По дя…

Нещо невидимо се разби на парчета и озари със светлина дясната страна на шлема ми. Нещо също толкова невидимо отскочи от лицевото ми стъкло, оставяйки мъничка V-образна пукнатина. Усетих и други удари върху костюма.

Граната!

Инстинктивно се извъртях надясно. Едва по-късно осъзнах защо. Това бе най-краткият маршрут между позицията на Карера и моята покрай ръба на доковия хангар. Около една трета от диаметъра на онова разстояние, което Карера бе пропълзял, докато бе разговарял с мен. След като бе свалил реактивната рама и я бе оставил там като примамка. Беше се придвижвал, разчитайки единствено на ръцете и краката си. Беше използвал престорения си гняв, за да скрие задъханото си дишане, а след това, когато бе преценил, че е достатъчно близо до мен, се бе притаил в очакване да открия огън с фотонера. И, уповавайки се на опита си от стотици сражения в космоса, ме бе атакувал с единственото оръжие, което не би издало местоположението му.

Образцова атака, наистина.

Той се носеше право към мен от около петдесетина метра — истинска хвърчаща версия на Семетайр на брега, с протегнати ръце. В дясната различих познатите очертания на фотонера, а в лявата стискаше пневматичен гранатомет „Филипс“. Въпреки че нямаше никакъв начин да я засека, не се съмнявах, че следващата електромагнитно задвижвана граната вече лети към мен.

Включих реактивния двигател и се понесох назад. Преметнах се във въздуха и за миг изгубих корпуса от погледа си. Гранатата, отклонена от реактивната струя на рамата, избухна на известно разстояние от мен и изпълни пространството с шрапнели. Някои от тях попаднаха в левия ми крак и стъпалото, с пронизващата болка на бионишки. За миг вътрешното налягане на костюма спадна рязко и тъпанчетата ми изпукаха. Бях уцелен на още десетина места, но там бронесплавта бе издържала.

Продължих да се нося над гората от полусфери, щръкнала върху корпуса на кораба. След десетина секунди бронесплавта запуши отвърстията на костюма и налягането се възстанови. Знаех, че Карера ме преследва, но нямах време дори да се огледам. От време на време край мен преминаваха снопове от фотонерни лъчи.

Сблъсках се косо с корпуса и го използвах, за да променя рязко траекторията си. За миг, докато се извръщах, зърнах Карера да се подава от една гънка в обшивката на десетина метра зад мен. Вече знаех какъв ще е следващият му ход. С едно рязко оттласкване щеше да се понесе така, че да ми пресече пътя, стреляйки в движение. Поне един от тези изстрели щеше да е достатъчно силен, за да преодолее съпротивата на бронесплавта и да ме довърши.

Ударих се в поредната полусфера. Пак се завъртях. Изстрелите му попадаха все по-близо. Включих за частица от секундата реактивната рама, надявайки се да налучкам траекторията, която ще ме отведе отвъд следващата издатина. Докато се носех в бръснещ полет над корпуса, протегнах ръце и се улових за нещо, което наподобяваше барелеф. Полетът ми се прекрати внезапно и аз се извъртях на място, озъртайки се за Карера.

Нито следа от него. Поне за малко бях извън обсега на оръжията му. Обърнах се и продължих да се придвижвам, придържайки се за барелефа, а сетне посегнах към следващия. Погледът ми спря върху него…

„0, не.“

Стисках крилото на марсианец.

За миг се вцепених от изненада. Отначало настина си помислих, че това е някаква скулптура, но подсъзнателно вече се досещах за истината.

Марсианецът бе умрял с крясък на уста. Крилете му бяха разперени назад, потопени почти наполовина в обшивката на корпуса, от която стърчаха само закривените му крайници и извитата горна част на гръбнака. Лицето бе застинала маска на агония, със зейнал клюн и очи, сияещи като опашката на комета. Целият труп бе покрит със същия материал, с който и обшивката.

Плъзнах поглед по повърхността на корпуса, над която стърчаха и други подобни „барелефи“, и едва сега осъзнах на какво съм се натъкнал. Целият район около входа на доковия хангар представляваше обширна масова гробница от хиляди вкочанени марсианци, застинали под някакво непознато вещество, разпръснато при…

При какво?

Нямах никаква представа какво оръжие би предизвикало подобни поражения, нито какви са били обстоятелствата при сблъсъка между две раси, толкова по-усъвършенствани от нас, колкото сме ние в сравнение с чайките, носещи се над морето около Собървил. Не разбирах как може да се е случило това. Виждах само резултатите. Виждах мъртъвците.