Сразени ангели

Не зная защо, но се разсмях. Стори ми се единственото разумно нещо за момента. Командирът на Клина се присъедини към мен. В лявата си ръка държеше моя интерфейсен автомат.

— С това ли възнамеряваше да ми видиш сметката?

— Съмнявам се.

И двамата престанахме да се смеем. Той повдигна лицевото си стъкло и ме изгледа изпод смръщени вежди. На лицето му се четеше напрежение. Спомен от доскорошното промъкване през залите.

Стиснах едва забележимо ръка, със слабата надежда оръжието на Луманако да не разполага с личен код. Тогава имплантантът в дланта ми можеше да го повика. Карера забеляза движението ми и поклати глава. След това, за моя изненада, ми подхвърли автомата.

— И без това е празен. Дръж го, щом искаш — някои предпочитат да умират с оръжие в ръка. Изглежда им помага да понесат по-леко своя край. Заместител, нали разбираш. Само че не знам на какво. На майчина ръка? Или на твоята пишка. Искаш ли да умреш прав?

— Не — отвърнах тихо.

— Да ти сваля ли шлема?

— За какво?

— Само ти предлагам.

— Айзък… — покашлях се, звук като от ръждясали струни. Думите едва излизаха от устата ми. — Айзък, съжалявам…

„И още как…“

— Хубаво — кимна той. — Но е малко късно.

— Айзък, погледна ли зад себе си?

— Да. Впечатляващо, но мъртво. А и не видях никакви призраци. Имаш ли да кажеш нещо повече?

Поклатих глава. Той вдигна фотонера.

— Това е заради хората, които уби. Моите хора.

— Само погледни към проклетото нещо! — изкрещях аз, влагайки всичката си емисарска убедителност, на която бях способен. Надигнах се от пода и натиснах едва забележимо сервоусилвателите на мобилния костюм. Запокитих автомата право в лицето му и се хвърлих в нисък плонж.

Жалка надежда за късмет, последен изблик на тетраметова възбуда, това бе всичко, което ми бе останало. Всичко, което ми помогна да преодолея разстоянието между нас. Чух пукот от изстрел, но лъчът на фотонера удари мястото, където лежах допреди миг. Дали заради вика ми — последната надежда да му отвлека вниманието, или заради хвърления в лицето му автомат, а може би и той като мен бе твърде изморен.

Ударих го в коленете и той се олюля назад, а аз успях да притисна фотонера между двама ни. Карера ме приклещи в хватка от бойното джудо, която — ако бях без мобилния костюм — със сигурност щеше да ме преметне през него. Аз обаче се съпротивлявах, черпейки сили от костюма на Луманако. Още две несигурни крачки назад и двамата се стоварихме върху трупа на марсианеца. Скелето с тръбите се прекатури и рухна на пода. Трупът се разпадна в облак от оранжев прах, който ни обгърна.

„Съжалявам.“

„Наистина ще съжаляваш, ако кожата му се пропука.“

С вдигнато лицево стъкло, задъхан от сборичкването, Карера навярно бе поел с пълни гърди отровния прах. Голяма част се бе отложила по лицето и очите му.

Действието настъпи мигновено, защото го чух да крещи.

Той отстъпи назад, изпусна фотонера и вдигна ръце към лицето си. Така обаче само втри отровата по-навътре в кожата. Виковете му преминаха в дрезгави стенания, а между пръстите му се появи червеникава пяна. Малко след това оранжевият прах изглежда прояде гласните му връзки, защото виковете стихнаха до ужасяващо гъргорене. Кой знае защо ми напомняше на звук от запушена тръба.

Той рухна на пода, без да сваля ръце от лицето си, сякаш се опитваше по този начин да го задържи на мястото му. От устата му бликнаха грамадни кървави мехури. Докато се наведа да взема фотонера от пода, вече се давеше в собствената си кръв. Под полуподвижния слой от бронесплав тялото му се гърчеше в конвулсии.

„Съжалявам.“

Опрях дулото на оръжието в лицето му и натиснах спусъка.

42.

Когато привърших разказа, Руспиноджи плесна с ръце като дете, което е слушало приказка.

— Ама това е чудесно — въздъхна той. — Истински епос!

— О, престани — срязах го аз.

— Не, наистина. Ние имаме толкова млада култура. Планетната ни история няма и век. Нуждаем се от такива неща.

— Уф — свих рамене и посегнах към бутилката на масата. Усетих тъпа болка в заздравяващия си лакът. — Мога да ти преотстъпя правата, а ти ги продай на Лапиний. Току-виж излязла цяла опера от тази история.

— Смей се колкото щеш — отвърна Руспиноджи с блеснал поглед. — Но за такива неща винаги е имало пазар. Практически всичко, с което разполагаме, е внесено от Латимер, а човек не може да живее само с чужди сънища, нали?

Налях си половин чаша уиски.

— Не и Кемп.

— О, това е политика, Такеши. Не е същото. Миш-маш от квелистки сантиментализъм и старовремски комин… комун… — той щракна с пръсти. — Хайде, нали си от Харланов свят. Как му беше името на това?

— Комунитарианизъм.

— Да бе, вярно. — Той поклати мъдро глава. — Тези глупости не струват пукната пара, сравнени с някой героичен епос. Планирана продукция, социално равенство, дрън-дрън. Кой се интересува от това, за Бога? Къде е спасителят? Къде са кръвта и адреналинът?