Сразени ангели

Келнерът се извърна към мен, надявайки се очевидно, че поне аз няма да му проваля деня и ще поръчам храна.

— Имате ли кафе?

Той кимна.

— Черно. С уиски в него.

Той се отдалечи бавно. Погледнах въпросително Вардани.

— Остави го на мира. Сигурно е отвратително цял ден да виси тук.

— Можеше и да е по-зле. Можеше да е в армията. А и погледни към това — кимнах към разхвърляните наоколо археологически находки. — Какъв декор само. Какво повече ти трябва?

Спечелих усмивка.

— Такеши — тя се наведе през масата. — Когато инсталират виртуалната кутия, да знаеш, няма да дойда с теб.

Кимнах. Очаквах го.

— Извинявай.

— За какво се извиняваш?

— Ами… ти направи доста за мен през последните два месеца. Измъкна ме от лагера…

— Измъкнахме те от лагера, защото ни трябваше. Не го забравяй.

— Бях ядосана, когато го изтърсих. Не на теб, а…

— Да, точно на мен. На мен, на Шнайдер, на целия шибан свят в униформи. Не мога да те виня. Беше напълно права. Измъкнахме те, защото имахме нужда от теб. Нищо не ни дължиш.

Тя сведе поглед към ръцете си.

— Такеши, тогава ти ми помогна да се възстановя. В началото не исках да го призная, но онзи твой емисарски номер свърши работа. Чувствам се много по-добре. Бавно, но се оправям.

— Радвам се да го чуя. Истината обаче е, че го направих, защото имах нужда от теб. Нямаше никакъв смисъл да те измъкваме от лагера, ако душата ти останеше там.

— Душата ми? — тя изкриви уста.

— Извинявай, просто така се изразих. Сигурно съм прекарал твърде много време с Хенд.

Появи се келнерът с поръчките и двамата млъкнахме. Той остави напитките и цигарите. Таня отвори пакета и ми предложи. Поклатих глава.

— Отказах ги. Тази гадост направо убива.

Тя се изсмя беззвучно и пъхна една цигара в устата си. Сръбнах от кафето с уиски.

— Сигурно искаш да знаеш защо оставам?

— Да, защо оставаш?

Тя плъзна пръст по масата.

— Не мога да си тръгна, Такеши. Рано или късно новината ще стигне до широката общественост. Ще отворят вратата или ще пратят там междупланетен кораб. А може би и двете.

— Да, рано или късно. Но засега все още бушува война.

— Мога да почакам.

— Защо да не чакаш на Латимер? Там е далеч по-безопасно.

— Не мога. Полетът с „Чандра“ ще продължи най-малко единайсет години. И то при постоянно ускорение, без промяна на курса. Кой знае какво ще се случи тук за тези единайсет години?

— Може например да свърши войната.

— Войната може да свърши още тази година, Такеши. И тогава Руспиноджи ще обяви за своята находка, очаквайки инвестициите му да се възвърнат хилядократно.

— Преди десет минути не му вярваше повече, отколкото на Хенд. А сега искаш да работиш с него?

— Ами… — тя се поколеба. — Обсъдихме го тази сутрин.

Той е готов да ме скрие, докато положението се успокои. Ще ми осигури и нов „ръкав“. — Тя се усмихна смирено. — Откакто започна войната, добрите археолози се броят на пръсти. Предполагам, че съм част от неговата инвестиция.

— Сигурно — опитах се да измисля някакъв начин да я разубедя, но нищо не ми идваше наум. — Нали си даваш сметка, че няма къде да се скриеш, ако Клинът реши да те потърси?

— Има ли такава опасност?

— Би могло… — въздъхнах. — Но се съмнявам. Вероятно има резервно копие на Карера на някоя отдалечена орбитална станция, но ще мине известно време, докато разберат, че е мъртъв. И още малко, докато получат разрешение да „нахлузят“ резервното копие. Дори да се появи край Дангрек, няма кой да му каже какво е станало там.

Тя потрепери и отмести поглед встрани.

— Трябваше да го направя, Таня. Трябваше да прикрия всички следи. Знаеш го не по-зле от мен.

— Какво? — тя ме стрелна с поглед.

— Казах… че го знаеш не по-зле от мен. — Задържах погледа й. — Нали и ти си направила същото предишния път? Не се безпокой. Само аз го знам. А и повече никога няма да ме видиш. Просто съм любопитен.

Тя сведе глава. Ветрецът отнесе настрани дима от цигарата й. Очите й бяха втренчени в нещо, което не виждах.

— Откога знаеш?

— Откога ли? Сигурно от деня, когато те измъкнахме от лагера. Някой друг бе направил опит да те изведе от там. Комендантът се изпусна да ни го каже.

— Не го очаквах от тип като него.

— Но е така. Да не забравяме и инцидента в „Мандрейк“. Това вече беше номер, стар като света. Накарай мъжа да мисли с оная си работа и го напъхай право в ръцете на конкуренцията. — Тя потрепери. Едва сдържах усмивката си. — Извинявай, ако се изразих малко по-грубо. Просто се чувствам глупаво. Я ми кажи, онези момчета с пушките сериозни намерения ли имаха, или само хвърляха прах в очите?

— Не зная. — Тя поклати глава. — Войници от революционната гвардия. Ударната сила на Кемп. Те премахнаха Денг, когато им влезе в дирите. Истинска смърт, с унищожена „колода“. Казаха ми го, докато те чакаха да се появиш. Може би искаха да ме изплашат. Сигурно накрая и мен щяха да застрелят.

— Мда, видяха ми се доста убедителни в действията. Но въпреки това реши да ги потърсиш, така ли?

— Да — призна тя за първи път. — Въпреки това.

— И ще ми кажеш ли защо?

Таня направи едва доловимо движение, нещо средно между потръпване и поклащане на глава.

— Добре де, поне ми кажи как.