Сразени ангели

Вардани почти не ми бе проговаряла, откакто пропълзях обратно през вратата. Убийството на Ламонт изглежда ме бе поставило отвъд някаква финална черта. Или може би касапницата, която бях устроил преди това на брега. Тя затвори вратата с изражение, в което имаше по-малко чувства, отколкото в лицата на „ръкавите“ на „Синтета“, качи се последна на кораба, не промълви нито дума по време на полета и се затвори в стаята си веднага щом пристигнахме при Руспиноджи.

Аз самият не изпитвах кой знае какво желание да разговарям с нея. Бях твърде изморен за разговора, който би трябвало да проведем, а и не съвсем убеден, че има какво да предложа в своя защита. Казах си, че и без това имам други грижи.

Като да направим сделката с Руспиноджи.

На идната сутрин бях събуден от шума на приземяващ се въздушен скутер. Пристигаше техническата група, наета в Приземяване. Надигнах се да ги посрещна, борейки се с главоболието — резултат от евтиното уиски на Руспиноджи и грамадната доза антирадиационни таблетки. Млади, наперени и вероятно добри в онова, което се искаше да свършат, техниците ме подразниха веднага. Руспиноджи ни представи, но аз очевидно бях изгубил способността си да всявам страх. В края на краищата ги отведох при щурмовия кораб, където Амели вече ни очакваше, скръстила ръце. Техниците забравиха колко са важни веднага щом я видяха.

— Знаеш ли — спря ме тя, когато направих опит да ги последвам по стълбичката. — Защо не идеш да поприказваш с Таня? Мисля, че има някои неща, които държи да ти каже.

— На мен ли?

— На някой като теб. Във всеки случай с мен отказа да разговаря.

— Още ли е в стаята си?

— Излезе преди малко — Вонсава махна с ръка към постройките от другата страна на Изкоп 27. — Върви. Аз ще държа под око тия типове.

Открих я половин час по-късно, застанала насред улицата в горния край на града и загледана във фасадата на сградата пред нея. Над арката на първия етаж бе зазидана отломка от марсианска постройка, чудесно съхранен син шлифован камък — елемент от скулптура или декоративна стена. Някой бе изписал с едри букви над полуизтритите техноглифи: „Открит при почвена промивка“. В подножието на арката имаше купчина ръждясали машинарии, подредени в редици, като бронемашини на парад. Между тях щъкаха, привидно безцелно, хора, облечени в комбинезони.

Тя се озърна, когато я наближих. Лицето й бе смръщено, мрачно и ядосано.

— Преследваш ли ме?

— Ни най-малко — излъгах. — Добре ли спа?

Тя поклати глава.

— Още чувам виковете на Сучиади.

— Разбирам те.

Когато тишината се проточи прекадено дълго, кимнах към арката.

— Ще ходиш ли там?

— Луд ли си? Не… Спрях само да погледна — тя махна към марсианския камък.

Престорих се, че чета техноглифите.

— Инструкция за управление на свръхсветлинен двигател. Познах ли?

Тя почти се засмя.

— Не. Това е поучителна тирада. Нещо средно между поема и безопасни съвети за оперушинване. Има и уравнения, вероятно за това как да се лети при различни условия. Тук пише… — тя млъкна, сетне поклати глава. — Не, не мога да го преведа. Има обещание за нещо ново, просветление, усещане за вечност, описание на мъчителните и изпълнени с надежда часове на очакването, преди да се научиш да летиш. И предупреждение да изпразниш червото, преди да литнеш над гъстонаселен район.

— Майтапиш се. Това не го пише.

— Пише го. И всичко е обвързано. — Тя се обърна. — Не го знаеш, но ги е бивало да интегрират различни факти. Просто са гледали на света по друг начин.

Демонстрацията на познания изглежда я бе изтощила. Главата й клюмна.

— Тръгнал съм към кафенето, което ни показа миналия път Руспиноджи. Не зная дали стомахът ми ще задържи каквото и да било, но съм решил да опитам…

— Хубаво — рече тя. — Ще дойда с теб. — Погледна мобилния костюм, който носех под дрехите, взети от някакъв амбулантен търговец в Изкоп 27. — Дали и аз да не си намеря нещо такова.

— Не си заслужава, за времето, което ни остава.

Закрачихме нагоре по склона.

— Сигурен ли си, че ще се получи? — попита ме тя.

— Кое? Продажбата на Руспиноджи на най-великото археологическо откритие през последните петстотин години на цената на виртуален симулатор и нерегистрирана стартова площадка на черния пазар? Ти какво мислиш?

— Мисля, че той е един скапан търговец и не бива да му се доверяваш повече, отколкото на Хенд.

— Таня — отвърнах, като подбирах внимателно думите си. — Не беше Хенд този, който ни продаде на Клина. Руспиноджи получава сделката на хилядолетието и той го знае. Сигурен съм, че ще удържи на думата си.

— Щом казваш. Нали си Емисар.

Кафенето беше досущ както го помнех — разкривени столове и захабени метални маси под сянката на главното скеле. Отгоре мъждукаше флуоресцентното изображение на холоменюто, под една от тонколоните се виждаше неактивиран списък с изпълнения на Лапиний. Бяхме единствените клиенти.

Изпълнен с професионална досада келнер изникна от небитието и застана до нашата маса с негодуващо изражение. Вдигнах поглед към менюто, сетне към Вардани. Тя поклати глава.

— Само вода — рече. — И цигари, ако имате.

— „Седморка“ или „Воля за победа“?

Тя се намръщи.

— „Седморка“.