Сразени ангели

Гранатата отскочи от поредния вкочанен марсиански труп на десетина метра от мен и експлодира. Полетях встрани от взрива. Всичко се повтори както преди. Усетих рязка болка в гърба, последвана от спадане в налягането. Тъпанчетата ми изпукаха. Изкрещях. Озърнах се.

Карера се носеше на петнайсетина метра зад мен. Той откри огън с фотонера и аз се извъртях, насочвайки се към зейналата паст на доковия хангар. Гласът на Карера ме преследваше.

— Ковач, къде си мислиш, че отиваш?

Нова експлозия зад мен, този път по-близо. Реактивните двигатели внезапно угаснаха. Изгаряща болка в гърба. Карера и неговите шибани умения на космокомандос. Но ако имах късмет и достатъчно инерция…

Секунди по-късно се гмурнах в атмосферната завеса на доковия хангар, почувствах внезапното нарастване на гравитацията и се блъснах в насрещната стена, оставяйки след себе си димна следа от ударената реактивна рама.

За един кратък миг останах да лежа в подножието на стената.

„Такеши, ставай!“

„О, я ме остави на мира.“

„Той ще те убие, Так. СТАВАЙ!“

Надигнах се и едва не тупнах отново. Бях се подпрял на счупената си ръка и от рязката болка ми причерня пред очите. Претърколих се и опитах с другата ръка. Този път беше по-добре. Мобилният костюм издаде странен звук, изглежда нещо с настройките не беше наред, но все пак ми помогна да се изправя. Явно аварийната система все още функционираше.

— Къде…пък…а — чух гласа на Карера. — Не…еш да…иеш от …ен.

Знаех, че скоро ще се появи.

Посегнах към фотонера, но презрамката му се бе заплела в обгорялата реактивна рама. Опитах се да я освободя, но не можах.

„Зарежи я!“

„И какво ми остава тогава? Да стрелям с интерфейсен автомат? По бронесплав?“

„Оръжията са само продължение на твоята ръка. Ти си убиецът!“

„Добре де. Както кажеш.“

Затичах се към тунела, като същевременно измъкнах интерфейсния автомат от кобура. На всеки няколко крачки се натъквах на Клиново снаряжение. Пеленгаторът, захвърлен безцеремонно до стената, вероятно там, където го бе оставил Карера. До него — зейнал контейнер от гранатомет, с лъщящи резервни части вътре. Сцена на припряна, забързана подготовка. Контролирана бързина на опитен войник. Човек, който знае какво прави. Карера във вихъра си.

„Разкарай се оттук, Так.“

Следващото помещение. Марсианските машини се размърдаха и започнаха да ме обкръжават мълчаливо, като ломотеха непрестанно помежду си. Прескочих ги, следвайки фосфоресциращата стрелка…

„Не, само не следвай стрелките!“

Свих в един страничен коридор при първата възможност и продължих по него. Една от машинките продължи да ме следва, но бързо изостана.

Стори ми се, че чух някакво движение зад мен и се извърнах. Нищо, дори сенки.

„Вземи се в ръце, Так. Това е от тетрамета. Поел си твърде много и сега имаш халюцинации.“

Нови помещения, пресичащи се едно друго и винаги с високи тавани. Отказах се да гледам по навик нагоре. Раните от гранатата в крака и стъпалото ме принуждаваха да накуцвам болезнено. В подобно състояние стигнах до една задънена зала и там се натъкнах на моя последен мъртъв марсианец.

Този път мумифицираните мембрани на крилете бяха сгънати назад около скелета на кацналото върху една напречна тръба същество. Издълженият череп бе клюмнал на гърдите, прикривайки шийната жлеза. Очите бяха склопени.

Марсианецът повдигна клюн и ме погледна.

„Пак халюцинираш, приятелю.“

Разтърсих глава, направих няколко крачки към трупа и го погледнах. Кой знае защо ми се дощя да се пресегна и да го погаля по гърба.

— Само ще поседя тук мъничко — обещах му аз и едва не се изкисках. — Ще пазя тишина. Само няколко часа… толкова ми трябват.

Отпуснах се на пода, притискайки автомата към гърдите си като талисман. Погледът ми се зарея към тавана и за миг ми се стори, че виждам там хвъркати сенки и призрачни полупрозрачни крила, опитващи се да се измъкнат през купола. По някое време осъзнах, че те всъщност са в главата ми, защото усещах как перата им докосват свода на черепа ми и дразнят съвсем леко, но достатъчно болезнено очните ми ябълки, а около тях се спуска гъста и черна пелена… прекалено черна, за да мога да…

Чуваше се и тих, сподавен плач.

— Ковач, събуди се.

Гласът бе любезен и някой ме побутваше лекичко по ръката. Имах чувството, че очите ми са залепнали. Опитах се да вдигна ръка.

— Събуди се! — вече не така любезно. Повдигнах клепачи и се озърнах. Марсианецът си беше на мястото, но трупът му бе запречен от друга фигура в изпълнен с бронесплав костюм, която стоеше на три-четири метра от мен, насочила фотонер към гърдите ми.

Нещо отново ме побутна по ръката. Погледнах надолу. Една от марсианските машини ме галеше по ръкавицата с многобройните си фини, нишковидни рецептори. Побутнах я настрани и тя се отдалечи, но пак се върна, издавайки тихи, мъркащи звуци.

Карера се разсмя. Звукът отекна неприятно в шлема. Малко наподобяваше пърхане на криле.

— Точно така. Тази тъпа машинка ме доведе право при теб. Можеш ли да повярваш? От голяма помощ ми беше.