Сразени ангели

Сръбнах от уискито и се загледах над тенекиените покриви към Изкоп 27, с ръждясалото, потъмняло скеле, което стърчеше нагоре в смрачаващото се небе. Според последните сведения и слухове войната се измествала в екваториалния пояс. Кемп нанесъл контраудар без разрешението на Картела.

Нищо чудно, след като вече не разполагаха с Карера, за да мисли вместо тях.

Преглътнах и потръпнах от горчивия вкус на уискито. Не беше като собървилското, което бяхме изпили заедно с Люк Дьопре само преди — възможно ли е — една седмица.

— Доста кръв се пролива и в момента — отбелязах.

— Да, в момента. Но това е революция. Помисли си за последствията. Да предположим, че Кемп спечели войната. Какво ще стане тогава? Аз ще ти кажа.

— Очаквах да ми кажеш.

— След по-малко от година ще сключи същите договори с Картела, обявявайки началото на нова, благополучна епоха. А ако не го направи, народът ще го изгони и ще издигне друг на негово място.

— Не ми прилича на човек, който би си тръгнал мирно и тихо.

— Да, това е проблемът, когато дадеш глас на народа — кимна Руспиноджи. — Срещал ли си се с него?

— С Кемп ли? Няколко пъти.

— И какво представлява?

„В него има нещо от Айзък. И от Хенд. Той е като всички тях. Същата напрегнатост, същата неотклонна убеденост в собствената правота. Само дето мечтите му са различни от нашите.“

— Висок — произнесох на глас. — Много висок.

— Ах, това вече го знам.

— Това безпокои ли те, Джоко? — обърнах се към момчето-мъж до мен. — Какво ще стане, ако Кемп спечели войната.

Той се ухили.

— Съмнявам се политическите му съветници да са различни от тези на Картела. Всеки има своите апетити. А пък и с това, което ми даде, мисля, че ще мога да се пазаря и да откупя напълно ипотекираната си душа. Стига преди това да успеем да обезвредим тези твои информационни мини, които си заложил из мрежата.

— Успокой се. Нали ти казах, заложих само пет. Достатъчно, за да сплаша „Мандрейк“, когато се натъкнат на две-три от тях. Пък и нямах време за повече.

— Хм. Ако питаш мен, трябва да си луд, за да се излагаш на подобен риск. Ами ако „Мандрейк“ ги обезвреди всичките?

— Пак няма да са сигурни дали не съм заложил още. Далеч по-безопасно е просто да ми дадат парите. Такава е същината на добрия блъф.

— Да бе, забравих, че си Емисар. — Той побутна миниатюрната машинка с герба на Клина, която бях поставил на масата между нас. — Сигурен ли си, че „Мандрейк“ няма да успее да засече излъчването?

— Довери ми се — думи, които извикаха усмивка на устата ми. — Кодираща система, последна дума на техниката. Без малката черна кутийка предаването ще изглежда като най-обикновени радиосмущения. За „Мандрейк“ и за всеки друг. Ти си гордият и неоспорим притежател на цял-целеничък марсиански кораб.

Руспиноджи се пресегна и взе машинката в ръка.

— Добре. Достатъчно. Споразумяхме се. Не е необходимо да ме удряш по главата с това. Добрият търговец знае кога да прекрати пазарлъка.

— Но те съветвам да не таиш каквито и да било задни мисли — предупредих го аз.

— Аз съм човек на думата, Такеши. Най-късно вдругиден. Най-доброто, което е на пазара. В Приземяване, независимо от цената.

— И специалист за настройките. Истински специалист, не някой виртуален аутсайдер.

— Странно отношение за човек, възнамеряващ да прекара следващите десетина години във виртуалността. Аз самият имам виртуална степен, ако не ти е известно. Бизнесадминистрация. Над трийсетина успешни виртуални сделки. Много по-лесно, отколкото да се мъчиш да ги сключваш в реалния свят.

— Добре де, не се изразих правилно. Исках само да ти напомня да не си пестиш парите за мен.

— Ами щом не ми вярваш — повдигна той рамене, — защо не помолиш твоята млада приятелка? Вонсава.

— Тя ще присъства също. Може да е пилот, но разбира от тези неща.

— Сигурно е така. Изглежда ми доста самоуверена.

Самоуверена беше слаба дума за уменията на Амели. Въпреки защитите и кодовете, въведени в управлението на щурмовия кораб, тя бе успяла да ни прекара по заобиколен маршрут от Дангрек до Изкоп 27 за по-малко от петнайсетина минути.

— Да, бива си я.

— Не се и съмнявам — изкиска се Руспиноджи. — Когато се появихте снощи с това бойно чудовище, реших, че ми е ударил последният час. И през ум не ми мина, че някой може да отмъкне кораб на Клина.

— Е, не беше никак лесно — кимнах.

Поседяхме още известно време около масичката, загледани в скриващото се зад хоризонта слънце. На една от съседните улици на склада, в който живееше Руспиноджи, деца играеха доста шумна игра. Смехът им се извиваше към терасата на покрива като дим от скара в съседска къща.

— Нарекохте ли го? — попита Руспиноджи след време. — Марсианския кораб?

— Не ни остана време.

— Сигурно. Е, сега, когато няма закъде да се бърза… Да имаш някакви идеи?

Свих рамене.

— „Вардани“, например?

— Ах! — възкликна той и ме стрелна с очи. — Дали на нея ще й хареса?

Надигнах чашата.

— Откъде мога да знам?