Сразени ангели

— Да, смъртоносна доза, както видях. Колко дълго мислиш, че ще издържиш?

— Достатъчно дълго — погледнах над рамото й към брега. — Къде, по дяволите, се бави Вонсава?

— Ковач! — повиши тон тя, за да привлече вниманието ми. — Опитай само с бомбата. Не преминавай от другата страна. Аз ще затворя вратата.

— Таня, защо не ме простреля с парализатора?

Мълчание.

— Таня?

— Е, добре — въздъхна тя. — Прави каквото щеш. В края на краищата, става дума за твоя живот.

— Не това те питах.

— Аз… — тя сведе поглед. — Изпаднах в паника.

— Говориш глупости, Таня. Виждал съм те да правиш какво ли не през последните два месеца, но нито веднъж да изпадаш в паника. Ти не знаеш значението на тази дума.

— Така ли? Толкова ли добре смяташ, че ме познаваш?

— Достатъчно.

— Тъпи войници — изсумтя тя. — Всички вие сте нещастни романтици с умопомрачено съзнание. Не знаеш нищичко за мен, Ковач. Чукал си ме веднъж, и то във виртуалността. Мислиш си, че това ти дава някаква представа? Че ти дава право да преценяваш хората?

— Хора като Шнайдер ли имаш предвид? — повдигнах рамене. — Той щеше да ни продаде на Карера. И ти го знаеш. Заради него се случи това със Сучиади.

— О, а ти се гордееш със себе си, нали? — Тя махна с ръка към ешафода, на който бе издъхнал Сучиади, и към труповете, които го заобикаляха. — Въобразяваш си, че си постигнал нещо?

— Да не искаш да умра?

— Не!

— Не това е проблемът, Таня. Друго те питах. Защо аз не умрях там? Но както гледам, не желаеш да говориш за това. Като единствен марсиански експерт сред нас, искам да кажа.

— Не зная, вече ти казах. Трябва да съм се изплашила. Грабнах парализатора веднага щом ти го изпусна. И се прострелях.

— Да, това ми е известно. Карера ми каза, че си била в неврошок. Искаше обаче да разбере защо аз не съм бил. А също и защо се свестих толкова бързо.

— Може би отвътре не си като нас.

— Ехей, Ковач!

И двамата погледнахме към брега.

— Ковач! Виж какво намерих.

Беше Вонсава, подкарала бъгито със скоростта на човешки ход. Пред носа му се препъваше позната фигура. Присвих очи и дадох увеличение.

— Не мога да повярвам.

— Кой е това?

Едва сподавих смеха си.

— Един, който знае как да оцелява. Погледни сама.

Ламонт имаше мрачно изражение, но не изглеждаше по-зле от последния път, когато го бях видял. Дрехите му бяха опръскани с кръв, която очевидно не беше негова. Веднага щом ме позна, лицето му светна. Той ускори крачка, сетне спря пред муцуната на бъгито. Вонсава му подвикна нещо и той отново пое право към мен.

— Знаех си! — чух го да вика. — Знаех си, че ти си го направил. Имах цялото ти досие! А съм чувал разни неща за теб, Ковач!

— Открих го в един от складовете на кораба — Вонсава спря зад него. — Доста се измъчих, докато го изкарам навън.

— Чувал съм за теб и съм те виждал — продължаваше да ломоти Ламонт. — И досиенцето ти го знам. Ковач, ето кой е свършил тази работа.

— Така ли? — погледнах го с безразличие.

— Чувал съм, знам, но на никого не казах.

— Да, и това ти беше грешката. От един политкомисар се очаква да съобщава на началството за подозренията си. Така пише в директивите. — Вдигнах интерфейсния автомат от пулта на бъгито и го застрелях в гърдите. Куршумът премина през него и експлодира на няколко метра по-нататък в пясъка. Малко прибързан и не съвсем точен изстрел. От раната рукна кръв, но Ламонт се надигна и ми се ухили.

— Знаех, че си го направил — рече той дрезгаво, после коленичи и се преви на една страна. Кръвта му попиваше в пясъка.

— Намери ли реактивна рама? — попитах Вонсава.

Пратих Вардани и Вонсава да се скрият зад близката скала, преди да изстрелям бомбата. Не бяха добре защитени като мен, нито пък имаше време да се покриват с бронесплав. Дори от другата страна на вратата ядреният взрив пак би могъл да прати облак радиационен прах назад през отвора.

Всъщност, предишният ми опит от работата с вратата ми подсказваше, че тя знае как да се пази. Вероятно щеше да се справи с опасната радиация по същия начин, по който и с нанолите — просто нямаше да я пропусне през себе си. Но човек винаги може да сбърка с тези неща. Кой знае каква е допустимата доза облъчване за един марсианец?

„Тогава защо си тук, Так? Костюмът ще поеме голяма доза лъчение.“

Сега обаче не ми беше до това. Седнал върху бъгито, с положен напреко на бедрата фотонер и интерфейсен автомат в кобура под мишницата, усещах непреодолимо желание да приключа час по-скоро с тази работа. Гаубицата изстреля бомбата с достатъчно ниска скорост, за да проследя полета й през отвора, към овала от черно, обсипано със звезди небе, който се виждаше в самия център на вратата. Секунди по-късно картината бе засенчена от ярко сияние. Лицевото ми стъкло потъмня автоматично. Изчаках, седнал върху бъгито, докато сиянието угасне. Съдейки по липсата на реакция от страна на лъчевия датчик в костюма ми, радиацията не беше на опасно ниво.

„Горд си, че се оказа прав, нали, Так?“