Сразени ангели

Микронишката се заби в кожата, проряза я сякаш бе от тесто и достигна интерфейсния биоимплантант. Смътна болка. През тънката рана се процеждаше кръв, която се стичаше надолу по дланта ми. Чух развълнуваното дишане на Вардани и след миг тя изстена — паякът я бе ухапал.

„Нищо не се случва… — продължавах да си повтарям. — Не и тук и сега.“

Сучиади крещеше.

Пристегнах нишката отново и стиснах наранената си длан. Забодох палец в раната и го завъртях, докато…

НИЩО не се случва тук. Съвсем нищо.

… разкъсах плътта.

Болеше въпреки ендорфина, но точно това исках. Под кървавата маса от кръв и тъкан прозираше белезникавата повърхност на имплантанта, набраздена от миниатюрни електронни вериги. Разширих още малко ръбовете на раната, докато се откри цялата пластина. След това се пресегнах нагоре и долепих кървящата си длан до неутрализатора.

Натиснах с всичка сила.

За един кратък миг си помислих, че късметът ме е изоставил. Късметът, който ми бе позволил да изтегля нишката без да разкъсам някой голям кръвоносен съд, и да достигна имплантанта, без да прекъсвам важни сухожилия. Късметът никой да не ни следи от камерите. Подобен късмет рано или късно се изчерпва и аз реших, че моментът е настъпил, когато неутрализаторът се размърда под наранената ми длан. Помислих си, че цялата внимателно изградена от емисарската школовка сграда на моето вътрешно спокойствие е на път да рухне.

По дяволите!

Интерфейсната пластина — програмирана да се държи враждебно спрямо всякаква непозната електроника — се размърда в дланта ми и нещо изщрака в главата ми.

Неутрализаторът издъхна с тъничък, електронен писък.

Изпъшках и оставих на болката да излезе на воля през стиснатите ми зъби. След това отделих внимателно повредената машинка от тила си. Невростимулаторите вече се бяха задействали и болката в раната се притъпяваше.

— Вонсава — рекох, след като махнах неутрализатора. — Искам да излезеш навън и да намериш Тони Луманако.

— Кого?

— Сержанта, който ни докара тук снощи. — Вече нямаше нужда да потискам чувствата си, но усещах, че школовката продължава да го прави. Сякаш се бях потопил в океан от безмерно търпение. — Казва се Луманако. Вероятно ще е някъде около ешафода. Кажи му, че трябва да разговарям с него. Не, почакай. Кажи му, че се нуждая от него. Точно тези думи използвай. Никакви обяснения. Нужен ми е веднага. Това ще го доведе.

Вонсава погледна към спуснатото покривало на изхода. Зад стените се чуваха приглушените писъци на Сучиади.

— Да изляза навън? — попита тя.

— Да. Съжалявам. Бих излязъл аз, но това е по-рисковано. А и ти все още носиш една от тези гадинки.

Огледах внимателно коремчето на повредения неутрализатор. На пръв поглед не се забелязваха никакви поражения. Пипалата му бяха застинали в полусвито положение.

— Добре — кимна Вонсава. — Тръгвам.

— И… Амели?

— Да?

— Запази спокойствие отвън. Гледай да не се вълнуваш много.

На устните ми трепна усмивка и Вонсава ме изледа втрещено. Сетне излезе. Когато вдигна покривалото, за миг виковете на Сучиади се усилиха многократно.

Насочих вниманието си към лекарствата пред мен.

Луманако дойде почти веднага. Вървеше пред Вонсава, когато се шмугна под покривалото — още един миг на неистови крясъци, — и се отправи към средата на помещението, където лежах, треперещ, на леглото.

— Извинявай за шума — рече той, докато се навеждаше над мен. Той ме докосна лекичко по рамото. — Лейтенанте, ама ти…

Стрелнах ръка право нагоре, в незащитеното му гърло.

Пет бързодействащи лепенки с тетрамет, откраднати снощи от раницата на медиците, бяха подредени върху големите ми кръвоносни съдове. Ако носех обикновен „ръкав“, щях да тупна на пода и да издъхна.

Не бих посмял да опитам с по-малка доза.

Ударът разкъса трахеята на Луманако. Рукна кръв, топла вълна върху ръката ми. Той се олюля назад, изцъклил невярващи очи. Скочих от леглото след него…

… вълчите гени в мен завиха на предателство…

… и го довърших.

Остана да лежи неподвижно.

Надвесих се над трупа, изтръпнал от прекомерната доза тетрамет. Краката едва ме държаха. Лицето ми се гърчеше от мускулни крампи.

Отвън писъците на Сучиади прераснаха в нещо ново и страшно.

— Свалете му мобилния костюм — рекох пресипнало.

Никакъв отговор. Огледах се и установих, че говоря на себе си. Дьопре и Вардани лежаха, парализирани, на леглата си. Вонсава се опитваше да се изправи, но не можеше да си координира крайниците. Твърде много вълнения — неутрализаторите се бяха погрижили да възстановят нарушения баланс.

— Мамка му!

Изтичах при тях, допирайки разкъсаната си длан към полепналите по гърбовете им паяци. Дьопре и Вардани изпъшкаха учудено, когато неутрализаторите им издъхнаха. Вонсава го понесе по-трудно и дори успя да ме удари по ръката. След това се преви и повърна. Коленичих до нея и я притиснах, докато се успокоят спазмите.

— Пооправи ли се?

Навън Сучиади изпищя.

Тя кимна.

— Тогава ми помогни да сваля мобилния костюм. Нямаме много време, преди да се усетят, че той липсва.