Сразени ангели

— Корпоративни интереси, Такеши. Не можеш да се разбереш с тези алчни копелдаци. Пускат ти по толкова информация, колкото да не умреш от жажда. Единственото, което знам, е, че Хенд е надушил нещо голямо и че от Клина се изисква да сложи ръка на него, преди да ни е изпреварил някой друг.

— Да, но поне са ви предоставили кода за нанолите. Какво по-ценно от това на Санкция IV? Хайде, Айзък, сигурно се сещаш за какво става въпрос.

Той вдигна рамене.

— Само в най-общи черти. Но в Клина сме свикнали на оскъдна информация. Което ми напомня нещо. Това там не е ли Хенд?

Кимнах. Карера се надигна и се приближи към отпуснатото тяло. Сетне огледа и останалите.

— Като гледам какво показва радиационният брояч, чудя се как въобще някой от вас е жив.

— Малко ни остава — отвърнах.

— Така е. — Усмивката му бе крива. — Божичко, Такеши. Защо не се забави поне с няколко дни? Щеше да получиш половината от тази доза. Държа хората си на стандартни антирадиационни таблетки и никой не се е оплакал от нещо по-сериозно от главоболие.

— Не ми е в стила да чакам.

— Май си прав. Коя е убитата?

— Сън Липинг — заболя ме повече, отколкото предполагах. Отново привързаността към глутницата, предполагам. — Системен оператор.

Той изсумтя.

— Другите?

— Амели Вонсава, пилот. — Посочих я с пръст. — Таня Вардани, археолог. Жиан Жианпин, Люк Дьопре, специални части.

— Ясно. — Карера се намръщи отново, загледан към Вонсава. — Щом тя е била вашият пилот, кой е управлявал „Наджини“, когато се е взривил?

— Един тип, на име Шнайдер. Той ме забърка в тази история. Цивилен пилот. Изплаши се, когато започнаха фойерверките. Метна се на кораба, застреля Хансен — още един от нашите — с резонаторно оръдие и се понесе право навън. Заряза ни, като…

— Сам ли тръгна?

— Да, освен ако не броим пасажерите в трупохранилището. Изгубихме двама, докато се справим с нанолите. Други шест открихме при кораба. И още двама открихме в мрежата на траулера. Изглежда са от археологическа група отпреди войната.

Той не ме слушаше, по-скоро чакаше да свърша.

— Ивет Крюкшенк, Маркус Сучиади. Тези двамата ли загинаха при боя с нанолите?

— Да. — Опитах се да потисна изненадата си. — Откъде разполагате със списък на екипажа? Всъщност, какво ли питам, както знам как се съхранява вътрешнокорпоративна информация.

Той поклати глава.

— Не е съвсем така. Тук истината е малко по-различна. Твоят човек Хенд си е имал врагове, дето само са дебнели как да му подлеят вода. Ей такива игрички — в гласа му се долови презрение. — Отрепки. Предполагам, че не сте успели да спасите „колодите“ на жертвите на нанолите?

— Не. Защо?

— Няма значение. Не смятах, че ще успеете. Осведомиха ме, че наносистемите поглъщат всичко, което може да им бъде от полза. Механичен канибализъм.

— Да, и ние си го помислихме. — Разперих ръце. — Айзък, дори да бяхме открили „колодите“, щяха да изгорят заедно с „Наджини“.

— Да, наистина забележителна експлозия. Да знаеш нещо по въпроса, Такеши?

Придадох си невъзмутим вид.

— Ти какво смяташ?

— Смятам, че щурмови кораби от клас „Локмит“ не избухват току-така във въздуха. А не ми изглеждаш ядосан заради номера, който ви е свил този Шнайдер.

— Той си получи заслуженото. — Карера ме гледаше, скръстил ръце. — Добре де, аз минирах двигателя. Никога не съм му вярвал на този тип.

— И с право, както излиза. Имаш късмет, че се появихме навреме, инак краят щеше да е съвсем различен. — Той се надигна и си изтупа ръцете. Имаше недоволен вид. — Най-добре си почини, Такеши. Утре те очаквам за подробен доклад.

— Разбира се. Макар че не виждам какво повече мога да кажа.

— Така ли? — той повдигна вежди. — Моите скенери говорят друго. През последните седем часа от другата страна на вратата регистрирахме по-голям изблик на енергия, отколкото е била необходима за всички хиперпространствени трансмисии на Санкция IV от момента на основаването на колонията. Ако питаш мен, имаш доста неща за разказване.

— А, това ли — махнах небрежно с ръка. — Нищо особено. Малка схватка на автоматични чуждоземни отбранителни системи.

— Да бе.

Той вече се отдалечаваше към изхода, когато се сети за нещо друго.

— Такеши.

Усетих, че сетивата ми настръхват като пред бой.

— Да? — опитах се да се държа както обикновено.

— Питам само от любопитство. Как смятахте да се приберете? След като ти взриви совалката? И като се има предвид, че от тази страна са ви дебнели нанолите и радиацията. Без транспорт, ако изключим ръждясалия траулер. Какво щяхте да правите — да вървите пеша? Що за тактическо решение — да унищожиш единственото транспортно средство?

— Не зная, Айзък. Бях прибрал скафандрите. Може би щяхме да се навъртаме при вратата и да подадем сигнал за бедствие.

— Ами ако вратата не е радиопропусклива?

— Тя пропуска светлината. И лъчите на скенерите, както разбирам.

— Това не означава, че ще пропуска и…