Сразени ангели

Хиперпространствени деформации накъсваха космоса отвън, щитът отново се включи и се озари във виолетово сияние и целият корпус се разтърси от поредния ответен залп на батареите. Завладя ме странно безразличие. Изчезнало бе напълно усещането за физически дискомфорт, заменено от едва доловим сърбеж в слепоочията и гърдите. Платформата сякаш се разшири до огромно и равно поле, в което останалите членове на групата бяха разпилени на гигантски разстояния.

— Ковач!

Извърнах се, с мудни движения, сякаш се намирах в басейн с бързо замръзваща вода, и видях, че Хенд рови в джоба си, опитвайки се да извади парализатора.

Разстоянието помежду ни, както по-късно си припомних, бе не повече от пет метра, но ми се стори, че измина цяла вечност, докато го прекося. Протегнах се, блокирах ръката му с едно рязко натискане в нужната точка и го ударих в лицето. Той извика и политна назад, а оръжието му изтрака на пода и отхвърча настрани. Хвърлих се след Хенд, търсейки през замрежения си поглед оголената му шия. Чух го да вика, размахвайки безпомощно ръце. Дланта на дясната ми ръка вече се бе стегнала за саблен удар. Невростимулаторите напрягаха сили да надмогнат мержелеенето на очите.

Замахнах за удар. Чувах изплашеното му хленчене.

— …ички ще умрем, скапаняк…

Пелена.

Сълзи в очите.

Изтрих ги с бързо движение и премигнах. По лицето на Хенд също се стичаха сълзи. Едва различавах отделни думи сред хленченето.

— Какво? — отпуснах ръка и само го зашлевих през лицето. — Какво каза?

Той преглътна и си пое дъх.

— Застреляй ме. Застреляй ни всички. Използвай парализатора, Ковач. Ето какво е убило другите.

Едва сега осъзнах, че и моето лице е подгизнало от сълзи. Усещах надигащия се в гърлото ми хленч, същото болезнено стенание, което издаваха пеещите шипове — не от кораба, осъзнах неочаквано, а от напусналия го преди хилядолетия екипаж. Невидимият нож, който ме пронизваше, бе мъката на марсианците, съхранената някъде тук болка на чуждоземците, нетърпимото страдание, което, не се съмнявах, бе в състояние да разкъса тялото ми като куха черупка.

Някъде в периферията на зрението ми се мярна още едно тъмно и размазано петно, което профуча съвсем близо до купола.

— Направи го, Ковач!

Олюлях се и се изправих. Измъкнах своя парализатор и прострелях от упор Хенд. Огледах се за останалите.

Дьопре, опрял юмруци в слепоочията, полюшващ се като извивано от вятъра дърво.

Сън, подпряна на колене.

Сучиади, между двамата, замъглен, сгърбен силует.

Вардани, Вонсава…

Твърде далеч, за да ги виждам ясно.

Емисарската школовка се намеси, прогони надигналите се в мен чувства, накара ме да се концентрирам. Погледът ми се проясни.

Протегнах ръка и натиснах спусъка на парализатора.

Дьопре повален.

Сучиади, стреснат, когато човекът до него се свлече.

Повален.

Зад него Сън бе свела глава. Ръката й се протегна бавно към колана и напипа дръжката на бластера. Измъкна го, завъртя го и опря дулото му под брадичката си с надежда да намери утеха. Олюлях се и пристъпих към нея. Извиках й, но грохотът погълна думите ми. Стрелях, не уцелих. Скъсих дистанцията.

Бластерът изригна. Сноп от ярка светлина проряза брадичката й отдолу и обгори в миг лицето й. Тя се свлече бавно на една страна. Дим бликаше от устата и очите й.

Нещо ме стисна за гърлото. Неясно усещане за загуба, като миниатюрна болка в океана на огромна печал, който ме бе завладял напълно.

Вонсава се блъсна в мен. Завъртях се и я улових. Очите й бяха широко разтворени, изпълнени със сълзи. Опитах се да я избутам, да си осигуря дистанция за изстрела, но тя продължаваше да се притиска към мен и да стене.

Стрелях и тя се свлече върху трупа на Сън.

Вардани стоеше от другата страна и ме гледаше. Крилатите сенки над нас пищяха и плачеха, а аз имах усещането, че нещо в мен се къса.

— Не — рече Вардани.

— Това е кометата — извиках й на свой ред. — Трябва да премине, а ние…

И тогава нещо в мен наистина се скъса. Паднах, превит от болка, каквато не бях изпитвал никога досега.

Сън — мъртва, убита от собствената си ръка, за втори път.

Жиан — размазан по пода и стените на хангара. С унищожена „колода“.

Крюкшенк — същата участ. Както и Хансен. Списък от мъртъвци, който непрестанно се разрастваше.

Смрадта на лагера, от който бях измъкнал Вардани, гладни деца под оръжията на роботизирани пазачи и жичкоглав комендант, у когото не е останало почти нищо човешко.

Орбиталната болница, извън обсега на войната.

Взводът, моите другари, разкъсани от шрапнелен залп.

Две години кланета на Санкция IV.

Преди това Корпусът.

Иненин, Джими де Сото и другите, с проядени мозъци от роулингския вирус.