Сразени ангели

Почувствах как думите стигат върха на езика — сякаш някой друг използваше моя „ръкав“ — и там замират.

И в този момент атакуващият започна истинската атака.

Тя изригна от предната повърхност на летящия обект, сякаш бе жив израстък. Едно аморфно, турбулентно петно се понесе право към нас, като втвърдена скала от омраза. На съседния екран се виждаше ясно как разкъсва тъканта на пространството около себе си и оставя килватерна струя от опустошена реалност. Не ми трябваше много време, за да се досетя какво виждам.

Хиперпространствено оръжие. Мечтата на всеки флотски командир от Протектората.

Корабът, марсианският кораб — едва сега осъзнах, не без инстинктивната подкрепа на емисарската интуиция, че другият кораб не беше марсиански, или поне не приличаше на нищо такова — пулсираше по начин, който караше стомахът ми да се свива мъчително. Олюлях се, стиснах зъби и паднах на коляно.

Нещо бликна в пространството пред фронта на атаката. Превърна се в кипящо кълбо, разшири се рязко и ни заля със смътното усещане за детонация. Почувствах как сътресението преминава корпуса — вълна от разместени частици, която надхвърляше далеч способностите на всяка обикновена реалновременна вибрация. Щитът потрепери и отново засия в разноцветни проблясъци, но миг по-късно угасна подобно на духната от вятъра свещ.

Корабът издаде писък.

Няма друг начин да го опиша. Кънтящ, модулиращ вик, който сякаш се пораждаше в заобикалящия ни въздух. Звукът бе толкова силен, че в сравнение с него грохотът на резонаторното оръдие на „Наджини“ щеше да е почти приятен. Но докато резонаторният залп се стоварваше с цялата си мощ върху слуха, този звук режеше и преминаваше направо през тъканите с лекотата на лазерен скалпел. Още преди да вдигна ръце, си дадох сметка, че ще е безполезно да притискам с длани ушите си.

Но въпреки това го направих.

Писъкът се усили, задържа се, след това утихна към отсрещния край на платформата, оставяйки след себе си далеч по-поносимите тревожни сигнали на инфосистемата и монотонния напев на…

Обърнах се.

… пеещите шипове.

Този път вече нямаше никакво съмнение. Меко — като вятър, който свисти над скален ръб — дръвчетата бяха подхванали писъка на кораба и го повтаряха отново и отново в различни тоналности, които почти можеха да бъдат сравнени с музика.

Една бърза сянка прелетя от външната страна на купола. Щитът отново припламна.

— Мамка му! — изруга Хенд, докато се надигаше. — Какво беше то…

— Млъквай! — Погледнах към мястото, където бях зърнал сянката, но сега там мъждукаха само звездите. Вляво от тях и доста по-близо се полюшваше трупът на марсианеца.

Корабът отново се разтърси.

— Изглежда отвръщаме на огъня — промърмори Сън.

— Това е неописуемо — заговори възбудено Хенд. — Направо невероятно!

— Но ще трябва да го повярваш — рекох му.

— Задава се — предупреди ни Вонсава. — Запушете си ушите!

Този път ракетите на чуждоземния кораб стигнаха малко по-близо, преди да ги улови и унищожи мрежата на марсианската отбранителна система. Шоковата вълна от взрива отново ни повали на пода. Имах усещането, че корабът около нас се разтърсва и усуква. Сън започна да повръща.

Външният щит бе свален.

Подготвях се мислено за следващия писък, но вместо него чух нисък, стържещ звук, сякаш някой прокарваше закривени нокти по сухожилията на ръцете ми. Пеещите шипове го уловиха и повториха неколкократно, по-високо и по-дълго, в утихващо ехо.

Някой зад мен изсъска. Обърнах се и видях, че Вардани се е ококорила от изненада. Проследих погледа й и мярнах същата сянка да се плъзва по горния край на инфоекраните.

— Какво… — беше Хенд, но гласът му замлъкна.

Вече знаех какво и дори се изненадах, че Хенд още не се е досетил.

Първата сянка се гмурна надолу и се завъртя около трупа на марсианеца.

Вардани поклати невярващо глава.

— Не — прошепна тя. — Не може да бъде.

Но можеше.

Те изникнаха от всички краища на купола. В началото по един и двама, плъзгайки се нагоре по кристалната му стена и материализирайки се неочаквано в тримерно съществуване, те се освобождаваха след всяко конвулсивно разтърсване на своя кораб. Спускаха се право надолу, правеха рязък завой при пода и отново се възкачваха към най-високата точка на централната структура. Изглежда не ни забелязваха, или просто нямахме значение за тях. Във всеки случай никой от тях не ни докосна. Някои от тях пресичаха прозрачния купол и изчезваха за кратко в космическото пространство отвъд него. Други нахлуваха през фуниевидния отвор на тунела, през който бяхме дошли дотук, търсейки място в претрупаното пространство над главите ни.

Звукът, който издаваха, ужасно наподобяваше писъка на кораба и монотонния напев на дръвчетата. Въздухът се изпълни с острата миризма на горчица и череши, но към него се прибавяше и мирисът на изгоряло.