Сразени ангели

— О, стига…

— Не, говоря сериозно. Те или са напуснали целия този регион на космоса, или са били унищожени, или са се изтребили едни други. Но са оставили доста неща след себе си. Цели градове.

— Така е, Таня, не можеш да вземеш със себе си градовете. Очевидно ще се наложи да ги изоставиш. Но този кораб? Какво ги е накарало да го напуснат?

— Нали и орбиталните станции около Харланов свят също са изоставени?

— Те са автоматични.

— Е, и? Тук също, поне що се отнася до поддържащата система.

— Да, но този кораб е бил построен, за да се използва от екипаж. Не е нужно да си археолог, за да го видиш.

— Ковач, защо не се върнеш на „Наджини“ и не си починеш? От твоите въпроси ме заболя главата.

— Според мен това е от радиацията.

— Не, аз…

Слушалките, увесени на шията ми, пропукаха. Погледнах ги объркано, сетне допрях едната от тях до ухото си.

— … да ле… там… — чух развълнувания глас на Вонсава сред шума на радиосмущенията. — Каква… причин… не мисл… че… е… умрял… от… гла…

— Вонсава, говори Ковач. Чувам те лошо. Върни се и започни отначало.

— Казах — повтори малко по-бавно тя. — Че… рихме… уго тяло. Чов… ко тяло. Част от същ… рупа… Изгл… а, че нещ… го е у… било.

— Добре, тръгваме веднага — надигнах се и допрях устни до микрофона. — Повтарям, тръгваме веднага. Стой на място и не мърдай. И стреляй по всичко, което ти се стори подозрително.

— Какво има? — попита Вардани.

— Проблеми.

Огледах платформата и изведнъж отново си спомних думите на Сучиади.

Не ни е мястото тук.

Увиснал високо над главата ми, марсианецът продължаваше да ме следи с изцъклените си очи. Изглеждаше ми далечен колкото ангел и също толкова помощ можех да чакам от него.

33.

Той лежеше в един от страничните тунели, на около километър във вътрешността на кораба, облечен в на пръв поглед съвсем здрав скафандър. Под меката синкава светлина, която струеше от стените, лицето му зад защитното стъкло изглеждаше сгърчено и съсухрено, но инак почти напълно запазено.

Коленичих до трупа и втренчих поглед в шлема.

— Не изглежда никак зле, като се има предвид…

— Стерилен въздух — рече Дьопре, положил ръка на дръжката на фотонера. Погледът му непрестанно щъкаше към обширното празно пространство над нас. На десетина метра по-нататък, също извадила оръжието, Амели Вонсава надничаше през входа за следващия тунел. — Би трябвало да е снабден с антибактериален разтвор — имат ги всички свестни скафандри. Интересно. Резервоарът му все още е пълен на една трета. Не зная от какво е умрял, но не е от задушаване.

— Някакви поражения по скафандъра?

— Аз поне не можах да открия.

— Нищо не разбирам — въздъхнах и се облегнах назад. — Този въздух става за дишане. Защо му е трябвало да стои със затворен скафандър?

— Движение — прошепна Вонсава.

Автоматът сам се озова в дясната ми ръка, докато притичвах към нея. Коридорът имаше корниз, който се извиваше нагоре, достигайки при вратата височина от около метър. Отвъд него се виждаше съвсем открито пространство. Мечтата на снайпериста. Приклекнахме зад корниза, а Дьопре се настани зад нас, за да ни охранява тила.

— Стори ми се, че нещо падна — добави шепнешком Вонсава — Не беше в това помещение, а в следващото.

— Ще се оправим — отвърнах, докато невростимулаторите набираха скорост и пращаха сигнали право в сърцето ми. Хубаво бе да знам, че системата функционира като часовник, дори в изтощеното от лъчева болест тяло. А и след толкова много загадки, явни и скрити заплахи, след гонитбата на призраци и сраженията с наноли, възможността да се изправя пред нов, макар и непознат противник, ми действаше вдъхновяващо.

Усещах надигащото се в мен приятно очакване при мисълта, че най-сетне ще мога да убия някого. Да си начеша крастата.

Дьопре вдигна ръка от дръжката на своя фотонер.

Слушай.

Този път и аз го чух — приглушено тътрузене, някъде от дъното на помещението. Извадих и втория интерфейсен автомат и го поставих на ръба на корниза. Емисарската школовка бе прогонила и последните остатъци от умората и напрежението в схванатите ми мускули, трупайки същевременно енергия в натегнатите ми като пружини рефлекси.

Нещо бледо се движеше в сумрака на отсрещната страна. Поех си въздух и фокусирах поглед върху него.

Започва се.

— Амели, там ли си?

Гласът на Шнайдер.

Чух Вонсава да издишва едновременно с мен. Тя се изправи на крака.

— Шнайдер? Какво правиш, бе човек? За малко да те гръмна.

— Ама че приятелско посрещане. — Шнайдер се появи на откритото и скочи върху корниза. Беше преметнал своя фотонер небрежно през рамо. — Идваме ви на помощ, а вие сте готови да ни изпостреляте.

— Още един археолог? — попита Хенд, който изникна откъм коридора зад Шнайдер. Изглеждаше нелепо с бластер в дясната ръка. Едва сега осъзнах, че откакто се познаваме, го виждам за пръв път с оръжие. Някак си не му отиваше. Разваляше общия му изглед на предприемчив търговец и паркетен кавалер. Хенд не бе човек на оръжието. Или по-скоро, не бе човек на такива груби оръжия.

Но той винаги носи парализатор в джоба си.

— Ела и виж — поканих го аз.