Мъртъв много отдавна — беше съвсем очевидно. Тялото му, уловено в металната мрежа, бе напълно мумифицирано, с тънки като пергамент криле и източена, съсухрена до скалп глава, с полуотворен клюн. Очите бяха потъмнели в хлътналите им кухини, скрити наполовина от мътни ципи. В подножието на клюна шията се издуваше от някаква подкожна, овална формация — вероятно жлеза. Подобно на крилете и шията бе изтъняла като хартиено руло и почти прозрачна.
Под крилете се подаваха ъгловати крайници, протегнати към инструментите в мрежата, които стискаха със закривените си нокти. Почувствах неволен порив на възхищение. Каквото и да е станало тук, това същество бе умряло на своя пост.
— Не го докосвай — извика зад мен Вардани и едва сега осъзнах, че съм протегнал ръка към марсианеца в мрежата.
— Съжалявам.
— Наистина ще съжаляваш, ако кожата му се пропука. В подкожния им слой има жлези с алкална секреция, които се отварят, когато тялото умре. Приживе контролът над тях се осъществява чрез окисляването на хранителните вещества, но при достатъчно количество влага разяждащото им действие се засилва и може да увреди почти целия труп. — Докато ми обясняваше, тя заобиколи внимателно и на достатъчно разстояние увисналата чуждоземна птица. Не откъсваше очи от нея. — Когато умрат, алкалната секреция разтваря мазнините в мастния слой и изсъхва на прах в подкожните кухини. Притежава ужасно разяждащо действие, както локално, така и при вдишване.
— Е, благодаря, че ме предупреди — рекох, докато отстъпвах назад.
Тя сви рамене.
— Не очаквах да ги открием тук.
— Корабите имат екипажи.
— Така е, Ковач, а градовете — население. Но за четиристотин години археологически проучвания не сме намерили повече от стотина съхранени марсиански трупа на три десетки свята.
— Не се изненадвам, щом носят подобна гадост в телата си — намеси се в разговора Шнайдер, който ни бе заобиколил и бе застанал от другата страна. — Но какво става с нея, ако известно време не се хранят?
Вардани го погледна с досада.
— Не знаем. Вероятно процесът се задейства.
— Това сигурно доста боли — рекох.
— Да, и аз така смятам — очевидно не й се разговаряше с нас. Беше като омагьосана.
Шнайдер не схвана намека. А може би просто имаше нужда да говори, за да не позволява на тишината в залата и увисналите крилати създания да ни въздействат.
— Интересно, как са стигнали до подобно нещо? Искам да кажа — до нещо, което няма еволюционно-селективна стойност. Нещо, което те убива, ако си гладен.
Погледнах отново към изтънелия труп на марсианеца и си припомних възхищението си при мисълта, че е издъхнал на своя пост. За миг ми се стори, че съм на път да разкрия някаква по-голяма тайна, но усещането бързо ми убягна.
— Не е съвсем така — рекох. — Това е двигател. Постоянно надвиснала заплаха, която ги кара да доминират над всичко останало в небето.
Стори ми се, че мярнах едва забележима усмивка на устните на Таня Вардани.
— Ковач, трябва да пишеш. Това си е чисто интелектуално прозрение.
Шнайдер се изхили.
— Всъщност — продължи археоложката, сякаш се готвеше да ни чете лекция, но без да откъсва поглед от мумифицирания марсианец, — според съвременните еволюционни теории това е способ да се поддържа хигиената в пренаселен „птичарник“. Васвик и Лаи, отпреди няколко години. По-рано в Гилдията вярваха, че е способ за борба с паразити и насекоми, които гнездят под перушината. Васвик и Лаи не пожелаха да излязат с открито становище и да оборят теорията на Гилдията, стигаше им да се докопат до нови постове. Разбира се, съществува и хипотезата за доминиране в небето, която създадоха неколцина членове на Гилдията, в далеч по-елегантен вид, отколкото ти я изрази, Ковач.
Поклоних й се церемониално.
— Как мислите, ще можем ли да я свалим? — попита Вардани, докато се надигаше на пръсти, за да огледа металната мрежа.
— Нея?
— Да. Това е пазач на „птичарника“. Вижте шпорите върху крилете й и костния израстък, който тръгва от черепа и продължава по гръбнака. Такива има само кастата на войните. Доколкото ни е известно членовете й са били само женски. Дали ще можем да я свалим? — повтори тя нетърпеливо.
— Не виждам какво ще ни попречи — обърнах се и забелязах, че Жиан е в другия край на платформата. — Ей, Жиан, да виждаш там нещо като лебедка?
Жиан се огледа и поклати глава.
— А при теб, Люк?
— Госпожице Вардани!
— Пак този тъпанар — въздъхна Шнайдер. Матиас Хенд крачеше с решителен вид по платформата право към нас.
— Госпожице Вардани, надявам се, че нямате намерение да правите нещо повече, освен да разглеждате този екземпляр.
— Всъщност — рече археоложката, — имахме идеята да го свалим. Някакъв проблем с това?
— Да, госпожице Вардани, има проблем. Този кораб и всичко, което съдържа, е собственост на корпорация „Мандрейк“.
— Не и докато не бъде обозначен с маяк. Нали сам ни го казахте?
Хенд я дари с презрителна усмивка.
— Това надхвърля задълженията, за които ви плащаме, госпожице Вардани.
— Ах, за които ми