Вонсава ми хвърли поглед, в който се смесваха покорство и ужас. Едва ли предложението ми би било одобрено от някой инструктор по полетна безопасност.
— Изпълнявам — чух гласа й.
Зад външните илюминатори блеснаха ярки светлини.
На практика идеята не се оказа кой знае колко добра. Подсилената полупрозрачна сплав, от която бяха изработени стъклата на илюминаторите, съгласно изискванията за работа в открития космос, трябваше да издържа на всякакви външни въздействия, до размерите на микрометеорит. Те със сигурност нямаше да пострадат при сблъсъка с нещо с подобни размери и скорост на движение. Но предметът, който се удари в носа на „Наджини“, оказа, макар и различно по характер, въздействие.
Зад мен Таня Вардани издаде къс, сподавен вик, подобен на писък. Макар обгорен от невероятно ниската температура и разкъсан от липсата на налягане, летящият обект все още бе запазил някаква далечна прилика с човешко тяло, облечено за лято на Дангрекското крайбрежие.
— Свети Боже! — възкликна Вонсава все така шепнешком.
Почерняло лице извърна кухите си очници към нас, от които стърчаха само тънки, замръзнали нишки. Устата бе разтворена като в секнал вик, беззвучен също толкова, колкото в мига, когато нейният притежател се бе опитал да го нададе — в агонията на своята зловеща кончина. Под налудничаво ярката лятна риза се виждаше подпухнала маса, която вероятно се бе образувала от раздутите и спукани черва и стомах. Една скелетоподобна ръка чукна с оголените си пръсти по стъклото. Другата бе отведена назад и над главата. Краката бяха сгънати напред и нагоре, в мъчителна, ембрионална поза. Който и да е бил този нещастник, бе издъхнал, пропадайки в космоса.
Пропадайки…
Зад мен викът на Вардани премина в тих плач.
Сред стоновете й различих някакво име.
Открихме останалите с помощта на пеленгаторите на скафандрите им — носеха се в подножието на тристаметрова вдлъбнатина в корпуса, събрани накуп около нещо, което наподобяваше хангарен портал. Бяха четирима на брой, всичките облечени с евтини еднократни скафандри. Съдейки по външния оглед, трима от тях бяха издъхнали, след като им бе свършил кислородът, което — според техническите характеристики на скафандрите — бе отнело около шест часа. Четвъртият не бе чакал толкова дълго. Открихме малка, петсантиметрова дупка с разтопени краища от едната страна на шлема му и същата на срещуположната страна. Индустриалната лазерна резачка, с която бе извършил това, все още се поклащаше, привързана към дясната му ръка.
Вонсава прати извънбордовия робот да събере труповете. Наблюдавахме мълчаливо на екрана, докато машината улавяше с манипулаторните си ръце една по една жертвите и ги отнасяше на „Наджини“. В движенията й имаше някаква странна и мрачна тържественост. Първи на борда пристигнаха разпокъсаните останки на Томас Дхасанапонгсакул.
Вардани не можа да се овладее. Тя слезе в хангара с всички нас, изчаквайки нетърпеливо, докато Вонсава затваряше шлюза и пълнеше помещението със затоплен въздух. Сучиади и Люк Дьопре пренесоха телата на горната площадка. Едва когато Дьопре счупи пломбите на първия скафандър и под шлема се показа вкочанено лице, от устните й се изтръгна сподавено ридание. Тя се завъртя и се присви в ъгъла, където започна да повръща. Замириса остро и неприятно на стомашно съдържимо.
Шнайдер отиде да й помогне.
— И този ли го познаваше? — попитах, без да откъсвам поглед от лицето на мъртвеца. Едва сега забелязах, че е жена в приблизително четирийсетгодишен „ръкав“, с изцъклени укоризнено очи. Беше съвсем втвърдена, защото вратът й стърчеше право нагоре от широкия пръстен на скафандъра, прикрепяйки изправената й глава. Ако тази жена бе част от групата на двамата удавени в рибарската мрежа, вероятно бе прекарала тук близо година. Първо бе секнал кислородът, после — далеч по-късно — се бяха изтощили и батериите на нагревателите в скафандъра. Никой не произвежда скафандри, които да поддържат жизнените функции толкова дълго.
Шнайдер отвърна вместо археоложката.
— Това е Аирбоу. Фаринторн Аирбоу. Специалист по глифи от Дангрекските разкопки.
Кимнах на Дьопре. Той отвори и другите скафандри. Мъртвите ни зяпаха с неподвижните си очи, сякаш бяха застинали по средата на коремни преси. Само очите на самоубиеца бяха затворени, а на лицето му бе изписано доста странно спокойствие за някой, решил да си среже черепа с лазерен лъч.
Докато го гледах, чудех се какво щях да направя на негово място. Представих си, как вратата зад мен се затваря и постепенно осъзнавам, че ми предстои дълга и мъчителна смърт в мрака. Дори да знаеха къде се намирам, най-бързият кораб щеше да изгуби няколко месеца, докато стигне до мен. Дали щях да имам куража да чакам насред безкрайната нощ, с надеждата, че може да се случи чудо.
Или не.
— Това е Уенг — Шнайдер застана между нас. — Не си спомням второто му име. И той беше теоретик по глифите. Останалите не ги познавам.
Потърсих Вардани, но тя продължаваше да се подпира на стената в ъгъла.
— Защо не я оставиш на мира? — изсъска Шнайдер.
Свих рамене.