Сразени ангели

— За съжаление — отвърнах, — присъстващият тук Маркус Сучиади се издирва за убийството на офицер от Клина. Връзката ми с него автоматично ме превръща в изменник. От враговете на Хенд се иска само да подадат списък с имената на членовете на екипажа. Това ще е достатъчно, предполагам.

— Не можеш ли да блъфираш? Чувал съм, че Емисарите ги бива в това.

— Бих могъл да опитам — кимнах. — Но се опасявам, че шансовете ни не са кой знае колко добри. А има и по-лесен начин.

Дьопре наклони глава.

— И той е?

— Разберете, единственото, което може да ни измъкне оттук, е разполагането на маяка. Поставим ли обозначения на „Мандрейк“ около марсианския космически кораб, шансовете ни да се приберем нарастват неимоверно. Всичко друго може да бъде разчетено като блъф и тогава просто ще ни видят сметката и ще пратят други да свършат нашата работа.

Всички мълчаха, но във въздуха се усещаше неимоверно напрежение. Погледите им бяха вперени в мен.

Не и този път, моля те.

— Вратата се отваря след час. Ще разрушим скалата около нея с резонаторно оръдие и ще изпратим шибания маяк където му е мястото. След това се прибираме у дома.

Напрежението изригна отново. Стоях сред хаоса от гласове и чаках, усещайки, че вълната скоро ще се пречупи. Те щяха да се съгласят. Щяха да се съгласят, защото знаеха това, което знаехме ние с Хенд. Бях им показал единствения изход, светлинната в края на тунела и всеки, който откажеше да я види…

Потреперих.

Всеки, който откажеше да я види, щеше да се изправи срещу мен.

За човек, чиято специалност е обезвреждане на електронни и механични системи, Сън се оказа забележително веща в управлението на тежката артилерия. Тя извърши пробна стрелба с резонаторната батарея по различни цели в подножието на скалите, след което Амели Вонсава откара „Наджини“ на петнайсетина метра от входа на пещерата. Тук вдигна предния защитен екран, за да ни предпази от летящите отломки и Сън откри огън.

Звукът бе като от стържене на метална жица по пластмасова повърхност, като бръмченето на бръмбари напролет. Същия звук бях чул, когато Таня Вардани изваждаше коровата „колода“ на Денг Жао Жун в онази дупка, където бяхме отседнали в Приземяване. Една зловеща смесица от цвърчене, чуруликане и стържене, доведена до непоносими нюанси.

Беше като звука на разпадащ се свят.

Наблюдавах сцената от предния люк на хангара, в компанията на двете тежки картечници, включени на автоматичен режим. В пилотската кабина и без това нямаше достатъчно място. Сън откри стрелбата с ниска интензивност и защитните екрани на „Наджини“ неутрализираха по-голямата част от ударната вълна. Въпреки това пискливият вой ме караше да стискам мъчително зъби.

Непрестанно виждах как Крюкшенк умира.

Двайсет и три минути. Оръдието замлъкна.

Вратата изникна сред прахоляка и разрушението като дърво от утихнала снежна буря. Вардани ми бе казала, че нито едно от нашите оръжия не може да й причини нещо, но въпреки това Сън бе програмирала батареята на „Наджини“ да замлъкне веднага щом получим визуален контакт. Сред бавно снишаващия се облак прах постепенно изплуваха останките от оборудването на археоложката, натрошени и изкривени в последните секунди на канонадата. Трудно беше да повярвам, че вратата може да оцелее насред това разрушение. За миг бях завладян от тревога и в ума ми отекна гласът на Сучиади:

Не ни е мястото тук. Още не сме готови…

Разтърсих глава, за да го прогоня.

— Ковач? — повика ме Амели Вонгсава.

— Тук съм.

— Затварям люковете. Отдръпни се.

Станоците на картечниците се плъзнаха гладко назад и люковете пред дулата се спуснаха, отрязвайки пътя на светлината. Миг по-късно блеснаха вътрешните светлини.

— Засичам движение — обади се разтревожено Сън. Беше преминала на общия канал и сега вече я чуваха всички.

Вонсава реагира мигновено и вдигна „Наджини“ с няколко метра. Подпрях се на стената и машиналцо погледнах надолу.

— Не е под нас — произнесе Сън, сякаш можеше да ме види. — Струва ми се, че се насочва към вратата.

— По дяволите, Хенд. Колко от тази гадост има долу? — попита Дьопре.

— Нямам представа за възможностите и ограниченията на ОПРО-новите системи — отвърна Хенд. — Нищо чудно да е заело цялото пространство под брега.

— Но е малко вероятно — обади се Сън. — Сензорите щяха да засекат обект с подобни размери. Освен това, доколкото ни е известно, то не е погълнало останалите охранителни системи, така че едва ли разполага с достатъчно количество материал за разрастване. Предполагам, че е отворило пробойна в защитния ни периметър и е проникнало навътре през него…

— Погледнете — прекъсна я Жиан. — Там е.

Вдигнах поглед към екрана над главата ми. От пясъка около вратата изникнаха познатите пипала. Може би вече бе опитвало да премине под основите на марсианската машина и не бе успяло. Кабелите му бяха на не повече от два метра от триъгълната плоча, когато реши да удари.

— Сега ще ни довърши — рече Шнайдер.

— Не, почакай — обади се Вардани и в гласа й се долавяше гордост. — Почакай и ще видиш.