Сразени ангели

Абсолютно е забранено да се отварят вътрешните люкове по време на движение през хиперпространството, но никой не каза нищо, сякаш знаеха къде отивам. Получих свъсен поглед от Амели Вонсава, когато подадох глава в кабината, но дори тя премълча. В края на краищата тя бе първият пилот в историята на човешката раса, осъществил мигновено прехвърляне от планетна повърхност до открития космос, та предполагах, че други мисли вълнуваха ума й.

Наведох се и надникнах през рамото й. Погледнах надолу и пръстите ми неволно се впиха в облегалката.

Потиснат страх. Старото, познато усещане в главата ми. Емисарска школовка.

Поех си мъчително дъх.

— Ако ще оставаш, най-добре седни — посъветва ме Вонсава, докато настройваше навигационния монитор, който бе изпаднал в електронна паника след внезапното изчезване на планетата под нас.

Настаних се на креслото на втория пилот и се огледах за коланите.

— Виждаш ли нещо? — попитах.

— Звезди — отвърна тя лаконично.

Почаках малко, докато привикна с гледката.

— На какво разстояние се намираме?

Вонсава следеше някакви числа върху звездната карта.

— Според това ли? — попита тя. — На около седемстотин и осемдесет милиона километра. Можеш ли да повярваш?

Това ни поставяше в орбита около Банхарн, самотен и доста внушителен газов гигант, разположен в покрайнините на Санкцийската система. На триста милиона километра по-нататък по плоскостта на еклиптиката се простираше море от космически отломки, твърде широко, за да бъде наречено пояс, което по някаква причина не бе сполучило да се слее в планетна маса. На неколкостотин милиона километра в противоположна посока беше Санкция IV. Където бяхме допреди четирийсет секунди.

Внушително.

Вярно, че хипертунелната връзка също може да те изпрати на огромни разстояния в междузвездното пространство за същото време. Но трябва да бъдеш дигитализиран, а от другата страна — прехвърлен в нов „ръкав“, и всичко това отнема време и ресурси. Това е процес.

А тук не преминахме през никакъв процес, или поне не доловихме да е имало такъв. Просто прекрачихме прага. Бих могъл да го направя и сам, със същия успех, ако носех скафандър.

— Спряхме — прошепна Вонсава, по-скоро на себе си. — Нещо уби скоростта ни. Някаква невидима намеса… като божествена.

Гласът й постепенно утихваше, заедно със снижаващата се скорост на „Наджини“. Вдигнах поглед от числата на екрана и първата мисъл, която ме споходи, бе, че се намираме в някаква гигантска сянка. Трябваха ми няколко секунди, за да си спомня, че вече не сме на планетата и че наоколо няма планини, нито обекти, които да закриват слънчевата светлина.

Над нас звездите постепенно угасваха.

Изчезваха безшумно, поглъщани с ужасяваща скорост от непрогледно тъмна маса, увиснала, както ми се струваше, само на няколко метра от кораба.

— Това е — рекох и неволно потреперих, сякаш бяха приключил някакъв мистичен ритуал.

— Разстояние… — Вонсава поклати глава. — Почти на пет километра. Което означава…

— Двайсет и седем километра напречен диаметър — рекох, след като погледнах данните от екрана. — Дължина петдесет и три километра. Външните структури се простират на… — Предадох се. — Голямо е. Много голямо.

— И още как — потвърди Вардани, която стоеше точно зад мен. — Погледнете само зъбците по края. Всеки един е дълъг поне километър.

— Защо ли не продадох още места тук? — ядоса се Вонсава. — Госпожице Вардани, ако обичате, върнете се на мястото си и седнете.

— Извинете — рече археоложката. — Просто не можах да се…

Сирени, чийто вой бе като писък, в тясното пространство на кабината.

— Приближаващо се тяло — извика Вонсава и включи двигателите на „Наджини“.

Рязка маневра, която сигурно щеше да доведе до травми, ако се намирахме в гравитационно поле, но тук я почувствахме по-скоро като ефектен трик на опитен пилот.

Следващите сцени се редяха на забавен каданс:

Видях приближаващия се предмет, който се премяташе в космоса, носейки се към дясната страна на обзорните илюминатори.

Чух всички бойни системи да докладват за готовност със странно ентусиазираните си механични гласове.

Викове от каютата зад мен.

Тялото ми се напрегна.

Още само минутка…

— Тук нещо не е наред — произнесе неочаквано Вонсава.

Човек не може да види ракета в космическото пространство. Дори тези, които ние правим, се движат твърде бързо, за да бъдат проследени с невъоръжено око.

— Липсва заплаха за сблъсък — отбеляза бойният компютър и кой знае защо ми се стори, че долових в гласа му разочарование.

— Ами да… — потвърди Вонсава, докато тракаше с пръсти по клавишите и следеше данните от екрана. — То едва се движи. Аксиалната му скорост е… почти като при дрейф.

— Но скенерът засича механични компоненти — посочих съседния екран, в ъгълчето на който блещукаха червени индикатори. — Вероятно електронни компоненти. Значи не е обикновена скала.

— Но и не е активно. По-скоро е напълно инертно. Ще задам някои нови…

— Защо просто не ни завъртиш и издигнеш — предложих, опитвайки се да направя бързо изчисления. — С около стотина метра. Така ще се озовем право на пътя му. И включи външните светлини.