Сразени ангели

Хенд свика обща среща една минута и седемнадесет секунди преди отварянето на вратата. В началото не се намесваше, решил да остави на другите да изпуснат парата. Във всеки случай, след като напуснах горната палуба, оттам се чуваха доста викове. От време на време някой слизаше в хангара, но не се приближи към мен, нито ме заговаряше. Единственият, който не ми даваше покой, беше Семетайр.

„Не ти ли казвах, че за мен също ще се намери работа тук?“

Затворих очи.

„Къде ти е сега оръжието, Клинов вълк? Къде е кипящата ти ярост, когато толкова ти трябва?“

„Аз не…“

„Търсиш ли ме вече?“

„Аз не се занимавам с такива глупости.“

Смях, като стържене на „колоди“ по метален под.

— Ковач?

Вдигнах глава. Беше Люк Дьопре.

— Най-добре да се качиш горе.

Едва сега забелязах, че на горния етаж шумотевицата бе утихнала.

— Ние няма… — говореше Хенд, когато се върнах в каюткомпанията, — повтарям, няма да си тръгнем оттук, преди да поставим мандрейкски маяк от другата страна на тази врата. Прочетете внимателно условията на своите договори и обърнете внимание на израза „с всякакви възможни начини и при всякакви обстоятелства“. Каквото и да ви нареди да правите капитан Сучиади, ще бъдете екзекутирани и пратени на Бунището за души, ако си тръгнете оттук, без да изпълните поставената ви задача. Достатъчно ясно ли се изразявам?

— Не, не е достатъчно ясно — извика Амели Вонсава през люка за пилотската кабина. — Защото единственият възможен начин, който аз виждам, е да отнесем на ръце проклетия маяк и да го хвърлим през вратата, с надеждата, че все още функционира. Което не ми се струва никак разумно и по-скоро се равнява на самоубийство. Тези неща ядат „колоди“.

— Сканирахме за наноли… — поде Хенд, но други разгневени гласове го заглушиха. Той вдигна ръце, опитвайки се да потуши страстите. Сучиади изшътка и постепенно настъпи тишина.

— Ние сме войници — заговори неочаквано Жиан. — Не сме кемпистки доброволци. Шансовете ни за успех са нулеви.

Той се огледа, изненадан не по-малко от другите, че е взел думата.

— А когато се жертваше на Данангското плато — попита го Хенд, — тогава имаше ли някакви шансове? Не, готов бе да дадеш живота си. Това е, заради което ви купих всичките.

Жиан го изгледа с нескрито презрение.

— Дадох си живота заради хората, които командвах. Не за някакви шибани търговски интереси.

— О, Дамбала! — възкликна Хенд и завъртя очи към тавана. — А за какво, според теб, глупава главо, е цялата тази война? Кой, мислиш, е платил за щурма на данангския плацдарм? Набий си го в главата — ти се сражаваш заради мен. За корпорациите и техните шибани марионетни правителства.

— Хенд — прекрачих през люка и застанах в центъра на каюткомпанията. — Струва ми се, че търговските ти похвати са неподходящи в случая. Защо не си отдъхнеш малко?

— Ковач, аз не съм…

— Сядай — произнесох с тих глас, но изглежда в тона ми имаше нещо, което го накара да се подчини незабавно.

Всички вторачиха в мен очаквателни погледи.

Не и този път.

— Никъде няма да вървим — рекох, — защото не можем. И аз също като вас искам да напуснем час по-скоро това проклето място. Но е невъзможно, разберете. Не и докато не разположим маяка.

Млъкнах, очаквайки нови възражения, но не последваха. Всички мълчаха.

Обърнах се към Хенд.

— Защо не им разкажеш за ОПРО-ните? Кажи им откъде са се взели.

Той ме изгледа мрачно.

— Добре тогава, аз ще им го кажа — огледах лицата им, усещайки напрегнатото им очакване. Посочих към Хенд. — Нашият спонсор тук си има няколко домашни врагове в Приземяване, които ужасно държат той да не се върне обратно. Нанолите са техният начин да се подсигурят за това. До момента успяхме да оцелеем, поне някои от нас, но в Приземяване няма как да го знаят. Ако обаче се вдигнем и поемем обратно, незабавно ще разберат и ще ни свалят още преди да стигнем горния край на параболата. Така ли е, Матиас?

Хенд кимна.

— А кодът на Клина? — попита Сучиади. — Той нищо ли не значи?

Нови развълнувани въпроси след думите на Сучиади.

— Какъв код?…

— За какво говори той? За идентификационен код ли?…

— Как е възможно да не ни…

— Млъкнете всички — за мое учудване те го направиха. — Командването на Клина ни прати опознавателен код, който да използваме в случай на спешна евакуация. Не ви го казахме, защото… не е ваша работа да го знаете. Не си мислете обаче, че този код е гаранция за безопасно завръщане. Хенд, ще им обясниш ли защо?

Той вдигна поглед от земята.

— Командването на Клина отговаря пред Картела — рече, с равномерния тон на лектор. — Който и да е разположил ОПРО-новите системи, извършил го е с разрешението на Картела. По същия канал би могъл да се снабди и с опознавателните кодове на Айзък Карера. Тъй че, ако някой ще стреля по нас, най-вероятно това ще е самият Клин.

Люк Дьопре се изправи и ме погледна.

— Ковач, ти си от Клина. Не вярвам да стрелят по някой от своите. Никога не са правили подобно нещо.

Погледнах към Сучиади. Лицето му се изпъна.