Сразени ангели

Хенд явно предпочиташе да остане и да се радва на новата си играчка и ние го зарязахме там и се отправихме през тунела. Страховете на Сучиади изглежда се бяха предали и на мен, защото през цялото време усещах, че тилът ми е настръхнал. Все едно, че се движех в обсега на заредени оръжия. Колкото и да са обезопасени и снабдени с какви ли не предпазители, винаги имаш едно наум, защото стават нещастни случаи. Приятелският огън убива не по-малко ефективно от вражеския.

— Доволен ли си сега? — попитах, когато се озовахме на дневна светлина.

— Ще бъда доволен, когато изпратим маяка и напуснем завинаги това проклето място.

— Не те разбирам, Сучиади — поклатих глава. — Приземяване е построен на един хвърлей място от шест големи разкопки. Цялата планета буквално гъмжи от марсиански руини.

— Аз съм от Латимер. Но отивам там, където ме пратят.

— Добре де, Латимер. Там също руините не са дефицит. Помисли си само, всяка една от тези планети някога им е принадлежала. Нали благодарение на техните карти ги открихме.

— Точно така. — Сучиади спря и се извърна. За първи път виждах такава богата палитра от чувства на лицето му. — Точно така. И знаеш ли какво означава това?

Отстъпих назад, изненадан от промяната в поведението му.

— Защо не ми кажеш?

— Означава, Ковач, че мястото ни не е тук. — Говореше с тих, напрегнат глас, какъвто не бях чувал от него досега. — Нямаме работа тук, ето какво означава. Ние не сме готови. Тъпа грешка бе поначало, че се натъкнахме на картите им. Ако бяхме разчитали на собствени сили, щяхме да достигнем тези планети след хиляда години. Ние имаме нужда от това време, Ковач! Имаме нужда, за да узнаем къде ни е мястото в космоса. А вместо това се появихме тук с помощта на познания от една мъртва цивилизация, която не разбираме.

— Не мисля, че…

Той не ми обърна внимание.

— Погледни само колко време й беше необходимо на археоложката да отвори вратата. Колко ни е трудно да разчитаме писмеността им. „Почти сигурни сме, че марсианците са виждали в по-широк диапазон на синия цвят от нас“ — изимитира той Вардани. — Тя си няма представа, както и всеки друг. Ние предполагаме. Ние не знаем какво правим, Ковач. Скитаме се по чужди земи, опитвайки се да приложим антропоморфните си представи към космоса, свиркаме в мрака, очаквайки да чуем ехото, но истината е, че нямаме ни най-малка представа какво се случва около нас. Не трябва да сме тук. Не ни е мястото тук.

Въздъхнах.

— Така е. Сучиади… — вдигнах очи към небето. — Знаеш ли какво? Започни да спестяваш за хипертунелен транспорт до Земята. Може сега да е помийна яма, но все пак сме произлезли от там. Мястото ни е там, както повтаряш.

Той се засмя и лицето му за миг се промени.

— Твърде късно е за това — рече. — Прекадено е късно вече.

Когато стигнахме „Наджини“, Хансен и Крюкшенк вече бяха изнесли опознавателния маяк на „Мандрейк“.

28.

Крюкшенк и Хансен изгубиха близо половин час да приготвят маяка за работа, най-вече защото Хенд настояваше за три пълни проверки на системата, преди да се увери, че приборът е готов за работа.

— Вижте — рече Хансен раздразнено, когато включваха компютъра за трети път. — Маякът се ориентира по обекти, затъмняващи звездния блясък. Няма никакъв проблем да открие този ваш космически кораб, освен ако от време на време не се прави на невидим.

— Не е невъзможно — не се предаваше Хенд. — Провери отново аварийната система на обемния детектор. Искам да съм сигурен, че ще се включи в момента на разполагането.

Хансен въздъхна. От другата страна на двуметровия маяк Крюкшенк се хилеше.

По-късно им помогнах да изнесат от хангара на „Наджини“ стартовата платформа и да я поставят върху жълтеникавия верижен влекач. Хансен приключи с проверката на системите, затвори капака на командното табло и тупна с ръка металното тяло на маяка.

— Готов за Големия скок — докладва той. С помощта на Жиан тримата качихме маяка върху платформата и я подкарахме към тунела. Само след няколко метра носът й се наклони напред, маякът се претърколи през перилата и се заби с острия си връх в пясъка. Погледнах към Хансен. Той се смееше.

— О, за Бога! — възкликна Крюкшенк, когато видя накъде гледаме. Тя заобиколи платформата. — Не стойте там, хилещи се кретени. Помогнете ми, да…

Тя се разпадна.

Бях най-близо и вече се обръщах на призива й за помощ. По-късно, когато си припомних отново събитията, видях как ударът я разкъсва от таза нагоре и разхвърля останките й високо в небето, сред фонтани от кръв. Впечатляваща и зловеща гледка, като невероятно труден трик на циркаджия, объркал се в последния момент. Видях едната й ръка и част от рамото да прелита над мен. Крак, с окървавени повлека откъм разкъсаната част, се влачеше по пясъка, оставяйки алени дири. Главата й се премяташе в небето, с развети коси и около всичко това, като ръмеж, се сипеха ситни капки кръв.

Чух вика си, но някак отдалеч. Зад мен Хансен се втурна към захвърления си фотонер.

И тогава съгледах…

Викове от „Наджини“.

… това…

Някой откри безпорядъчна стрелба с бластер.