Сразени ангели

— Така са ме учили, Ковач. Твърде дълго съм работила с машини, които имат съвсем различни темпове и възможности за възприятие. Когато го правиш, рано или късно започваш да виждаш стаената под привидното спокойствие буря. Вгледай се внимателно. За теб това е един спокоен океан, огрян от лъчите на слънцето. Но под повърхността му съществуват милиони същества, вкопчени в битка на живот и смърт, които се хранят едни с други. Виж, повечето от труповете на чайките ги няма. — Тя сбърчи вежди. — Напомни ми да не влизам да се къпя. Дори слънчевите лъчи се състоят от субатомни частици, унищожаващи всичко на пътя си, което не притежава определено ниво на защита.

— Привидното спокойствие е илюзия — това ли искаш да кажеш? Звучи като надгробно слово.

— Не, не е илюзия. Но е относително и за него винаги се плаща — рано или късно.

— Затова ли се записа в армията?

— Записах се заради парите. Остават ми още десет години служба — минимум. Но ако трябва да бъда искрена, най-вероятно ще остана и след това. Ако войната приключи дотогава.

— Винаги ще има войни.

— Не и на Санкция IV. Смажат ли Кемп, няма да има кой да се надигне повече. Втори път няма да допуснат същата грешка.

Спомних си разказа на Хенд за това как действат корпорациите във военно време. Имаше някой, комуто войната носеше постоянна изгода. Но на глас казах:

— Човек може да загине и в полицейска акция.

— Вече умрях веднъж. Погледни ме. Не изглеждам толкова зле.

— Добре, Сън. — Потърках уморено очи. — Предавам се. Ти си твърда жена. Трябва да си поговорите с Крюкшенк.

— Не мисля, че Ивет Крюкшенк се нуждае от окуражаване. Достатъчно млада е да се справя сама с живота.

— Да, май си права.

— А и може да съм ти се видяла твърда, но не такова беше намерението ми. Аз съм войник и съм свикнала да приемам нещата такива, каквито са. Сама постъпих в армията. Не съм някакъв лигав наборник.

— Е, в наши дни това е… — Млъкнах, защото видях Шнайдер да изскача от предния люк на „Наджини“ и да спринтира по брега. — Къде отива този?

В подножието на скалата, където се намирахме, се появи Вардани. Вървеше към морето, но имаше нещо странно в походката й. Якето й бе изцапано от едната страна.

Скочих на крака. Задействах стимулаторите.

Сън положи ръка на рамото ми.

— Тя да не е…

Беше пясък. Петна влажен тюркоазен пясък от вътрешността на пещерата. Полепнал, когато…

Тя се строполи.

Беше грозно падане. Левият й крак поддаде и тя се завъртя около него. Скочих светкавично и се спуснах по отвесната стена на скалата в бърза поредица от невростимулирани захвати, всеки един достатъчен да се задържа няколко секунди, преди да се плъзна надолу. Тупнах на пясъка почти едновременно с Вардани и бях до нея миг преди Шнайдер.

— Видях я да пада, когато излезе от пещерата — рече задъхано той.

— Да я отнесем…

— Нищо ми няма. — Вардани се обърна и се освободи от ръката ми. Подпря се на лакът и премести поглед от Шнайдер към мен. Едва сега забелязах колко е измъчено лицето й. — Казвам ви и на двамата — добре съм. Благодаря.

— Какво всъщност стана? — попитах я тихо.

— Какво стана ли? — Тя се закашля и изплю на пясъка храчка с кървави жилки. — Просто умирам, като всички останали наоколо. Ето какво става.

— Дали не е по-добре да понамалиш работата днес? — попита Шнайдер. — Май имаш нужда от почивка.

Тя го погледна малко изненадано, сетне направи опит да се надигне.

— Ах, да — рече, докато се изправяше. — Забравих да ви кажа. Отворих вратата.

Забелязах кръв на устните й.

27.

— Нищо не виждам — оплака се Сучиади.

Вардани въздъхна и се приближи до един от пултовете. Натисна няколко последователни клавиша и между нас и марсианската машина изникна полупрозрачен транспарант.

— Гледайте.

Отвъд транспаранта всичко бе окъпано в хладна виолетова светлина. Горната част на вратата сияеше в ярки, въртящи се светлини, като предупредителни сигнали за биологично заразяване.

— Какво е това? — попита зад гърба ми Крюкшенк.

— Време до отварянето. Обратно преброяване — рече Шнайдер, сякаш го знаеше със сигурност. Разбира се, той го бе виждал и преди. — Браво, Таня.

Вардани се подпря, усмихнала, на пулта.

— Почти сигурни сме, че марсианците са виждали в по-широк диапазон на синия цвят от нас. Много от визуалните им сигнали например са в ултравиолетовата част на спектъра. — Тя се покашля. — За разлика от нас те щяха да виждат тези светлини без спомагателни средства. Според мен, това, което казват в момента, е „стойте настрана“.

Не можех да откъсна поглед. Всяка една от светлините се раждаше на върха и се спускаше постепенно, право надолу, като на моменти изчезваше навътре, следвайки контурите на машината. Трудно ми беше да определя, но имах усещането, че пътуват по-дълго, отколкото би трябвало, движейки се в пространство с различна, изкривена геометрия.

— Честотата на светлините се ускорява с наближаване момента на събитието — продължи с обясненията Вардани. — Не ме питайте обаче защо.

Сучиади се обърна към нас. Лицето му, озарено от трепкащите отблясъци, изглеждаше мрачно и навъсено.

— Колко време остава? — попита той.