Сразени ангели

Чувствах главата си като срязана на две. Стомахът ми всеки миг бе готов да поеме по пътя нагоре към устата. Нямах представа доколко това се дължи на махмурлука и в каква степен — на лъчевата болест. Нахлузих панталоните, претършувах джобовете и открих инжекционен медипистолет и антирадиационни капсули. Претеглих капсулите на дланта си, докато обмислях какво да направя. Шокът от инжекцията със сигурност щеше да ме накара да повърна. След още едно, по-обстойно ровичкане из джобовете открих няколко обезболяващи таблетки. Глътнах една, помислих малко, после пратих след нея втора. Облекчението дойде почти незабавно. Навлякох останалите дрехи, изправих се и се подпрях на стената. Сега вече имах достатъчно сили да понеса антирадиационните капсули. Опрях дулото на пистолета в сгъвката на лакътя и изстрелях под кожата съдържанието на една капсула.

„Погледни се само, Ковач. Умираща, разпадаща се купчина от клетки, свързани с отслабващи химични връзки.“

Пак Семетайр, опитващ се да се измъкне от някое ъгълче на съзнанието ми. Разтърсих глава, за да го прогоня, и пристъпих към вратата.

„Още няколко дни в това тяло и ще си готов за оня свят…“

„Да бе, да.“

Излязох на палубата и, ориентирайки се по гласовете, се отправих към камбуза. Почти всички от снощния купон вече се бяха събрали там. Нямаше го само Шнайдер. Появата ми бе отбелязана с аплодисменти. Крюкшенк се ухили, удари ме с дупе и ми поднесе чаша кафе. Съдейки по смалените й зеници, не само аз се бях реанимирал с медикаменти тази сутрин.

— Кога станахте, момчета? — попитах ги, докато сядах.

— Преди около час — отвърна Оле Хансен. — Дьопре се похвали, че можел да готви. Отскочих до лагера за продукти.

— А Шнайдер къде е?

— Дойде с мен, но реши да остане. Защо?

— Питам просто така.

— Заповядай — Люк Дьопре постави чиния с омлет пред мен. — Зареди се.

Опитах няколко хапки, но не успях да събудя ентусиазма си към храната. Болката беше изчезнала, но сега пък цялото ми тяло беше изтръпнало. Нищо ново, и без това нямах кой знае какъв апетит през последните няколко дни. Нещата бяха слезли на клетъчно ниво. Нарязах омлета на парчета в чинията, но накрая оставих повече от половината.

Дьопре се престори, че не забелязва, но виждах, че е малко обиден.

— Някой проверявал ли е какво правят нашите малки приятели?

— Още димят — отвърна Хансен. — Ще ядеш ли омлета?

Поклатих глава.

— Дай го насам — той притегли чинията ми към себе си. — Снощи май си попрекалил.

— Аз умирам, Оле — отвърнах раздразнено.

— Да, може и да е от това. Или наргилето. Баща ми обичаше да повтаря — никога не смесвай алкохол с наркотици. Направо те разбива.

Чу се настойчиво писукане от другия край на масата. Някой бе оставил там слушалките и радиостанцията си. Хансен се пресегна, взе слушалките и ги долепи до ухото си.

— Хансен. Да? — Той се заслуша. — Добре. След пет минути. — Заслуша се отново и на лицето му изгря усмивка. — Добре, ще им кажа. До десет минути. Разбрано.

Той хвърли слушалките до чинията и направи кисела гримаса.

— Сучиади?

— Уцели от първия път. Излита на разузнавателен полет до наноколонията. Ах, да. Човекът каза да не изключвате шибаните си радиостанции, инак ще ви напъха в дисципа.

— Дословно цитирано? — засмя се Дьопре.

— Не — перифразирано — озъби се Хансен. — Той не каза дисципа, а ДП9.

Да се командва взвод, не е проста работа. Но да командваш отряд възкресени примадони от специалните части, трябва да е истински кошмар.

Сучиади се справяше добре.

Той ни изгледа с безизразно лице, докато се намъквахме в залата и се настанявахме по столовете. Беше поставил на облегалките до меморизаторите шишенца с болкоуспокояващи капсули. Някой възкликна учудено, когато ги зърна, но млъкна, скастрен от строгия поглед на Сучиади. Когато заговори, гласът му бе като на оберкелнер, предлагащ най-хубавото вино в ресторанта.

— Ако някой от присъстващите има махмурлук, съветвам го да вземе незабавни мерки. Една от охранителните системи на външния периметър е била унищожена. Нямаме никаква представа как е станало.

Това предизвика желаната реакция. Разговорите бързо утихнаха. Почувствах в кръвта си прилив на хормони.

— Крюкшенк и Хансен, искам да вземете гравибайкове и да отидете на разузнаване. Засечете ли някакво движение, каквото и да било движение, обръщате и се прибирате незабавно. Инак задачата ви е да огледате района и да приберете каквото е останало от системата за анализ. Вонсава, от теб искам да включиш двигателите на „Наджини“ и да го приготвиш за излитане. Останалите да се въоръжат и да чакат на разположение. И този път си носете радиостанциите! — Той се извърна към Вардани, която се бе свила на стола си и видимо не беше сред нас. — Госпожице Вардани. Мога ли да разчитам на предполагаем срок, в който ще си свършите работата?

— Може би утре — отвърна тя, без дори да го поглежда. — Ако имам късмет.

Някой се изхили. Сучиади дори не си направи труда да го потърси.

— Госпожице Вардани, навярно е излишно да ви напомням, че се намираме в голяма опасност.